ГЛАВА ДЕВЕТА
Уилоуби се върна от почивката си в прекрасно настроение. Голфът беше минал отлично. Беше подобрил удара си, нещо, което го терзаеше от седмици, а на седмата дупка нямаше кой да се мери с него. А мисълта, че „Момичето в синьо“ на Гейнсбъро го очаква на полицата на камината в кабинета, го караше да се чувства в еуфория. И ако ви се е сторило, че сте срещали някъде въздебел старши-сътрудник в адвокатска фирма, който пее и танцува едновременно като Херувим и Серафим, това със сигурност е бил нашият въздебел старши-сътрудник.
И да се случи точно това! Колко прав е бил Плиний Стари, когато е казал, че човек, на който много му порасне работата, сам си го проси, защото точно когато нещата тръгнат по мед и масло — скрита зад ъгъла, Съдбата чака в засада с бич от нещавена волска кожа.
Ако трябва да се върнем на другите участници в разговора, който започна така драматично, трябва да отбележим, че Чипъндейл слушаше с наострени като на доберман уши, докато Криспин стоеше вдървен от удивление, а слушалката трепереше в ръката му. Беше невъзможно да не е разбрал както трябва, защото гласът в слушалката замалко не спука тъпанчетата му. Единственото разумно предположение беше брат му да халюцинира. Беше странно точно Бил да халюцинира, но Криспин отказваше да повярва, че жена като Бернадет Клейборн може да е виновна за страшното престъпление, в което я обвиняваше гръмовният глас от слушалката. Добрите момичета — мислеше си той — не крадат и ако Барни не беше точно момиче, то тя несъмнено беше добра. Последният му разговор с нея беше поредното явно доказателство за това.
— Какво, какво, какво? — закудкудяка той като домашна кокошка, подгонена от улично псе.
Никога само една проста думичка не е изразявала толкова ужас, вълнение, възмущение и несъгласие.
— Това шега ли е, Бил?
Последва кратък интервал, вероятно използван от Бил да избърше част от горчивата пяна, избила на устата му.
— Не е никаква шега, братко. Няма я. Заминах за няколко дни и я оставих отгоре върху камината в кабинета ми и когато се върнах, я нямаше.
— Потърси ли навсякъде?
— Този въпрос, както и предишният, трябва да съдържат ирония, нали? Не ми говори така, все едно съм си загубил очилата.
— Загубил си си очилата ли?
— Не съм казал, че съм си загубил очилата.
— Аз постоянно си губя очилата.
— По дяволите очилата ти!
— Вярно, Бил.
Това кратко отклонение на тема средства за корекция на зрението като че ли по някакъв начин се отрази благотворно на Уилоуби, възвърна отчасти самообладанието му и когато възобнови разговора, гласът му, въпреки че още съдържаше нещо от интонацията на параходен комин, беше все пак по-минорен.
— За какъв дявол ме питаш дали съм търсил навсякъде? Ако оставиш една миниатюра върху камината и тя изчезне оттам, някой просто трябва да я е взел.
— Може да е паднала на пода.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами така, духнал вятър и тя паднала — каза Криспин, но дори и на него му се стори, че предположението не е твърде интелигентно, а на Уилоуби — още по-малко. Последва още една пауза. Най-накрая той каза:
— Не се прави на магаре, Крипс.
— Добре, Бил.
— Духнал вятър!
— Разбирам какво искаш да кажеш, Бил, но защо…
— …мисля, че тази жена ми е отмъкнала картината? Че кой друг може да бъде? Казах ти, че тя и Пайл ми гостуват. Нали не мислиш, че уважаван адвокат на голяма компания като Пайл ще вземе да краде вещи, оставени от домакина на камината?
— Нито пък очарователна жена като Барни — бойко отвърна Криспин.
— Очарователна жена — изкрещя Бил, — дрън-дрън. Тя е змия и то от най-отровните. Зная, че точно тя ми е откраднала миниатюрата и ще ти кажа защо. Вечерта преди да заминат аз им я показах на вечеря и Хоумър Пайл, който въпреки че се опитваше да бъде любезен, изобщо не прояви интерес. Два пъти го хванах да се прозява скришом. На проклетата жена, обаче, направо й потекоха лигите. Постоянно я взимаше в ръце, милваше я и не преставаше да дърдори колко е хубава. Още тогава сигурно е взела решението си да я има на всяка цена и след като всички си легнахме, тя се е промъкнала и я е свила. Това е единственото възможно обяснение. Искам си я обратно, по дяволите.
— Наистина те разбирам, Бил.
— И ще си я взема. И ето каква е твоята задача.
— Моята ли?
— Да, твоята. Не съм ти позвънил, за да чуя колко много съжаляваш и колко неприятно е това, което се е случило и така нататък. Искам действие, не съчувствие. Тя е взела миниатюрата със себе си в Мелингъм. Отивай при нея, кажи й, че знаеш за престъплението и я заплаши, че ако не ми я върне незабавно, ще се обадиш в полицията.