— О, не бих могъл.
— Тогава претърси стаята.
— Не бих могъл.
— Защо не?
— Не бих могъл.
— Слушай, Криспин. Знам, че си постоянно в затруднено положение. Давам ти сто паунда, ако ми върнеш „Момичето в синьо“.
Криспин бе залят от вълна на ужас и възмущение. Почувства съвсем осезаемо как косата му или по-скоро това, което беше останало от нея, се изправя на челна стойка. Колкото и да симпатизираше на парите, този път предложението го отврати. Изправи се в целия си ръст — безмислен жест, като се има предвид, че Уилоуби беше на много мили оттук и изговори едно драматично и едносрично:
— Не!
— Двеста — вдигна мизата брат му и затаи дъх.
— Не! Съжалявам, Бил, но аз категорично отказвам да имам нещо общо с това. Госпожа Клейборн е една уважавана от мен жена, жена, на която се възхищавам и аз отказвам да нараня чувствата й, повдигайки безпочвени обвинения срещу нея.
— Безпочвени ли каза?
— Да, безпочвени. Ти нямаш абсолютно никакви основания за подозренията си.
— Освен това, че е известна крадла от магазини. Не знаеш това, нали? В Ню Йорк няма да се намери и един универсален магазин, където да нямат назначена специална група детективи, които да следят дали няма да се появи да пазарува. Защо е дошла в Англия знаеш ли? Веднага ще те светна — в Америка е станало твърде напечено за нея.
Криспин бе чул достатъчно.
— Трябва да се срамуваш от себе си, Бил. Сбогом — хладно каза той и ядно тръсна слушалката на мястото й.
Няколко минути след като сложи край на тази недостойна сцена Криспин все още стоеше разтреперан, като човек, току-що отървал се на косъм, но не окончателно отърсил се от шока на тежко автопроизшествие. Мислите му в голямата си част бяха хаотични, но подсъзнателно той изпитваше благодарност към покойния Александър Греъм Бел за изобретяването на телефона. Ако беше застанал лице в лице срещу побеснелия си брат едва ли би успял да вземе такава решителна позиция. Още от ранно детство Уилоуби беше доминиращият брат и задочното участие на господин Бел му бе попречило да надделее и този път. Благодарение на гореупоменатият благодетел на човечеството слабият бе успял да постигне триумф над силния, а достойното му поведение би спечелило овации-те и на най-критичната публика. (Чипъндейл в частност беше изключително впечатлен. Изненадата, че Криспин е способен на такова поведение, бе пълна.)
След като силните емоции около този сблъсък на волите попреминаха, възмущението отстъпи място на чувства от по-толерантен характер. Всъщност, Уилоуби беше човек, на който можеха да се простят някои изблици. Разбира се, беше чудовищно от негова страна да позволи скръбта по изгубената миниатюра да замъгли разсъдъка му до такава степен, че да си измисля истории за кражби от магазини, но като се успокои и като се замисли над казаното, навярно сам щеше да се убеди колко не е прав. Човек поне може да се надява. У Уилоуби никога не е имало истинска злоба, просто понякога говореше без да мисли.
Щом достигна до това утешително заключение, Криспин се накани отново да излезе навън сред лъчите на следобедното слънце, като таеше надежда да продължи прекъснатия разговор с Барни, но точно в този момент вратата се отвори и влезе Чипъндейл.
Появяването му напомни на Криспин, че освен проблемите, с крайно неджентълменското отношение на брат му към една жена, която той уважаваше и от която се възхищаваше, той си има и свои собствени проблеми и може би затова не почувства радостен трепет в душата си. Въпросителното „Е?“, което измърмори, беше лишено от дружелюбна покана за разговор. Не беше забравил, че е обещал на Ърнест Симс да говори с този човек по въпроса за непристойното му поведение и неприятното задължение караше сърцето му да се облива в кръв. Да говори с този плазмодий в лакейска униформа означаваше да говори строго и непоколебимо, а Криспин умееше да прави това само по телефона.
И да беше усетил някаква липса на сърдечност, Чипъндейл, изглежда, не се засегна. Той заговори като на добър стар приятел:
— Може ли само за една минутка, хазяин?
— Не ме наричайте „хазяин“.
— Няма да е лошо да изоставим формалностите, нали, старче?
В неотдавнашния си коментар за персонала на къщата-пансион Барни бе описала иконома като „дребосък“ и всеки безпристрастен наблюдател би се видял принуден да потвърди думите й. Целият му ръст бе не повече от шейсет и шест инча (1 инч = 2,54 см, т.е. около 167 см, бел. пр.) и по мнението на тези, които го познаваха, това беше предостатъчно. Не можеше да се каже, че е мъж, който привлича с физиката си. Кожата му имаше цвят на кал, ушите му стърчаха като дръжките на антична гръцка ваза, а очите и носът му напомняха за добре хранена пуйка. Като го гледаше човек, можеше само да се диви как на Марлен Хибс би могло да й бъде приятно в неговата компания, въпреки безплатния урок по каране на велосипед. Това, че са му поверили отговорна работа от фирмата, която представляваше, най-вероятно се дължеше на факта, че тези, които ангажират услугите на съдия-изпълнител ценят повече интелекта, отколкото красотата.