— И не ме наричайте старче — каза Криспин. — Какво желаете?
В мигове на по-лековат светски разговор Чипъндейл би отговорил, че иска десет хиляди на година, „Ролс Ройс“, вила в Южна Франция и диамантена корона. Но сега беше дошъл по работа.
— Само една думичка, приятел — каза той. — Първо, трябва да започна с това, че когато говорихте с брат ти Бил по жицата, аз съвсем случайно бях на деривата.
Криспин усети треперене във всичките си налични крайници. Дори и мустаците му се размърдаха. За момент той дори не намери сили да промълви и дума, но след това се отприщи:
— Как смеете да подслушвате частни разговори?
— И ако нямаш нищо против, сладур — продължи Чипъндейл, очевидно приемайки, че ако току-що чутото е било въпрос, той е бил риторичен, — постъпи като пълен глупак да го отрежеш по този начин. Ако някой ти предлага двеста кинта, най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш любезен. Любезността нищо не струва, както беше казал някой. Това съм го научил още в неделното училище.
След тази критична бележка Чипъндейл седна на един стол и си вдигна краката на масата.
— Въпреки това беше прав да откажеш да обвиниш дамата в престъпление — продължи той. — Това нямаше да те доведе до никъде — тя просто щеше да отрича всичко… как беше оная дългата дума с „к“… категорично — каза Чипъндейл със зле прикрита гордост от богатия си речник. — И тогава какво ще правиш? Къде е доказателството? Но ако претърсиш стаята й, това е друга работа. Когато Бил препоръча такова действие, разбрах, че е умно момче. И понеже ти няма да искаш да свършиш сам тази работа, защото не си свикнал на такива неща, ще оставиш всичко на мен. Всъщност, имаш голям късмет, защото си попаднал на много опитен претърсвач. Имам дългогодишна практика още от времето, когато бях малко момче. Всеки път, когато татко спечелеше нещо от залаганията на кучешките надбягвания, той криеше парите някъде около къщата, така че майка да не може да им сложи ръка, затова тя ми изплащаше скромна комисионна за всяка сума, която намирах, а аз винаги намирах почти всичко. Няма да ми отнеме много време, драги, да намеря тази миниатюра, каквото и да означава това. Май беше някаква малка картина, нали? Мисля че имаше такива неща в приемната на къщата, където бях на служба миналата година, държаха ги в стъклена витрина. Няма проблем, ще я намеря. Нищо трудно — човек просто трябва да си отваря очите.
Чипъндейл за миг замълча, защото реши, че на Криспин са нужни няколко секунди, за да смели информацията.
— А сега трябва да се запитаме — смени тона той — за един много важен въпрос. Ще даде ли Бил наистина двеста кинта? Това са много пари, но по тембъра на гласа изглеждаше на паралия човек. Тези богаташи имат нещо по-особено в начина на говорене. Някаква властна нотка, ако разбираш какво искам да кажа, като съдията на футболен мач, когато вади червен картон от джоба си и гони играч от терена. Така, да приемем, че сме спечелили двеста кинта и да се захващаме.
Ужасът и възмущението така силно клокочеха във вътрешността на Криспин, че освен гъргорещи звуци той не можа да обели и една думичка по време на целия този отвратителен монолог. Най-накрая успя все пак да си възвърне дар-словото.
— Няма да претърсвате стаята на госпожа Клейборн! — изрева той, а Чипъндейл се усмихна снизходително. Тези новобранци! Киртаци! Толкова лесно се впрягат.
— Знам какво си мислиш, приятел. Казваш си: ами ако нещо стане гаф и ме хванат? Е, разбира се, ако ме хванат, работата няма да може да се потули. Всички ще се разнищят да извикаш полиция и да ме тикнат в затвора. Ти обаче ще кажеш „Не!“, не искаш да пращаш горкия нещастник в затвора, защото сигурно му е за първи път и не е устоял на внезапното изкушение. И тогава те ще кажат, ами като не искаш да го пратиш в дранголника, уволни го тогава и ти ще им кажеш, че не можеш да ме уволниш, защото съм тук в качеството си на съдия-изпълнител и тогава всичко ще излезе наяве за дълговете ти и това здраво ще навреди на престижа ти в обществото. Но ти не се притеснявай, старче, няма да ме хванат, не и ако свършиш твоята половина от работата. А тя е да отведеш някъде дамата, докато аз действам. Ще й кажеш: „Я да вземем ние двамцата да се поразходим из имението, сладурче“. И щом вие излезете, аз влизам. Нищо сложно, въпреки че щеше да е по-лесно, ако живееше само в една стаичка, а не в цял апартамент. Ще започна от шкафовете, защото жените обикновено там крият такива неща. Във всекидневната, както се казва, възможностите за укриване стават повече. Може да се наложи да търся в чекмеджета и така нататък. Не трябва да забравям да си взема длето. А сега — каза Чипъндейл, — как ще се разберем да делим? Ти осигуряваш човека с парите, аз свършвам цялата работа — предлагам фифти-фифти.