Цялото отвращение и погнуса, което се бе натрупало у Криспин още от самото влизане на този долен човек изплува на повърхността. Би дал много само да можеше вместо пискливия си глас да използва йерихонските тръби на гърлото на Бил, но и с това, с което разполагаше, даде всичко от себе си.
— Забранявам ви да приближавате апартамента на госпожа Клейборн! — опита се да звучи гръмогласно той, доколкото гласните му струни позволяваха. — Напуснете!
Чипъндейл го изгледа втренчено.
— Искаш да кажеш, че няма да подпомогнеш операцията?
— Точно това искам да кажа.
— При всичките тези мангизи?
— По дяволите твоите мангизи — възмутено извика Крис-пин.
— Значи разваляме сделката?
— Няма никаква сделка. Напуснете!
Чипъндейл измърмори нещо неразбираемо. Това беше някаква фраза, която използваше, когато е толкова замаян от учудване, че не можеше да каже нищо друго.
Ако някой бе свидетел на двата току-що провели се разговора, свидетел, способен да долови и най-тънките нюанси на речта на участниците, едва ли щеше да пропусне да отбележи благородството на Криспин през цялото това време. Въпросният свидетел щеше да си каже: ето един човек, закъсал до такава степен, че из дома му навсякъде щъкат разни съдия-изпълнители и за да продължи да функционира той трябва да търси от брат си Бил двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса и когато същият този брат му предлага колосална сума, за да обвини една жена в кражба на миниатюра, той отказва, защото уважава тази жена и й се възхищава и не иска да нарани чувствата й.
А когато неговият изкусител му предлага да претърси стаята й и по този начин чрез кражба да осигури миниатюрата, той най-достойно му заповядва да напусне, като му разяснява, че нищо не е в състояние да го накара да участва в такова злодеяние. Рицарската епоха не е мъртва, щеше да промърмори възхитеният свидетел, осъзнавайки, че точно такова поведение спечели навремето неувяхваща слава на рицаря Бейар (Пиер дьо Терей, Сеньор дьо Бейар, френски рицар, 1474–1524 г., загинал в битка след като служил вярно на трима крале, бел. пр.).
За съжаление, обаче, педантичният хроникьор трябва да заяви, че желязното държане на Криспин не бе вдъхновено само и единствено от рицарския дух. Наравно с него в борбата помагаше и непоколебимата увереност, че след като Братска любов премине през формалностите да финишира пръв в надбягването от два и половина в Нюмаркет, той не би имал нужда от тези двеста паунда, които бяха възбудили алчността на Чипъндейл. От победата на коня Криспин щеше да спечели над хиляда.
Колкото и да беше сигурен, че Братска любов няма да го подведе, все пак Криспин бе обзет от известна нервност. Знаеше добре, че понякога стават и нещастни случаи. Конете навехваха крак или се препъваха, като превръщаха по този начин и най-сигурните капиталовложения в пари, хвърлени на вятъра; жокеи се сблъскваха със съперниците си и биваха дисквалифицирани… Нямаше край списъка от произшествия, които можеха да провалят и най-светлите надежди.
Часовникът показваше, че състезанието трябва да е приключило преди около час и Криспин се затюхка за неудобствата на провинциалния живот. В доброто старо време в Лондон щеше да има резултатите само няколко минути след финиша. В Мелингъм се налагаше да слуша новините по радиото в девет часа, защото след всичко, което се случи, не можеше просто да вдигне телефона и да поиска нужната му информация от Уилоуби.
Крачейки из библиотеката той почувства, че се задушава. Усещаше, че трябва да излезе навън, на въздух, дори това да означаваше да мине покрай езерото. Криспин тръгна към вратата, когато тя изведнъж се отвори, все едно от някой от ураганите, които беснеят по източния бряг на Америка и които стават особено емоционални около нос Хатерас. В библиотеката влезе Барни.
— Още ли сте тук? — попита тя. — Не ми казвайте само, че сте говорили по телефона с Бил досега. Какво точно искаше?
При стеклите се обстоятелства въпросът беше доста конфузен и най-добрият отговор, който Криспин можеше да даде бе, че Бил не е искал нищо особено.