— Значи само да си побъбрите, а? Като двама стари приятели, които си разменят клюки през плета? Е, аз пък дойдох да ви попитам дали искате да дойдете на разходка с колата на полковник Нортън-Смит. Той ще ме откара до Солзбъри да разгледам катедралата.
Програмата на излета не се стори на Криспин много привлекателна. От всички гости на дома полковник Нортън-Смит беше човекът, чиято компания му се нравеше най-малко, а що се отнасяше до катедралите, Криспин можеше да преживее спокойно и без тях. Той синтезира всички тези чувства в краткото:
— Благодаря, но не мисля да се присъединя.
— Както желаете, но да знаете, че изпускате един истински духовен празник.
И само след секунди вратата отново се отвори и гласът й отново прозвуча доброжелателно, всъщност, както обикновено.
— А, между другото, много умно постъпихте, че не заложихте на Братска любов, както ви бях посъветвала. Финишира втори. Току-що получих телеграма.
И тя изчезна отново, а на Криспин се стори, че библиотеката се завъртя в лудешки танц. Той се задъха, залитна и започна да издава звуци като в предсмъртна агония, все едно обемистото томче на „Събраните проповеди на епископ Понтифекс“ (издадени от „Оксфорд Юнивърсити прес“, 1839 г., бел. пр.) беше напуснало мястото си на рафта, за да го хлопне точно по темето. Осъзнаването на факта, че неговите сто паунда, както много други сто паунда в младостта му бяха отишли на вятъра и сега нямаше да може да изпълни задълженията си към ремонтните работници и да се отърве от техния човек в Мелингъм, му подейства като внезапен пристъп на епилепсия и маларична треска едновременно. Той страдаше, колкото и да е странно, по абсолютно същия начин, по който на страница осемдесет и трета във фундаменталния си труд епископ Понтифекс предупреждаваше читателите си, че ще страда човек, сторил грях, а именно ще го мъчи постоянно чувство за вина и разкаяние. Ако парафразираме думите на еписксопа, който твърди, че ако човек съгреши, непременно ще се почувства като най-долната отрепка, то и Криспин се чувстваше точно така.
Никой не може да каже колко време мина преди да успее да намери сили да се изправи срещу сполетялото го нещастие и да погледне на ситуацията в цялата й дълбочина, но най-накрая нещо подобно на мисъл се загнезди в мозъка му и той я насочи в посока внимателно изследване на капана, в който бе попаднал. Криспин напрегна всичките си налични мозъчни клетки, за да намери някакъв изход.
И много скоро той съзря такъв. Не беше от тези, които рицарят Бейар би одобрил, но на Криспин се стори добър. Възгледите му за това какво трябва да е отношението на един мъж към жена, която уважава и от която се възхищава, бяха претърпели радикална промяна.
И той натисна звънеца.
— Чипъндейл — каза той, когато се появи петното върху местния пейзаж, — затворете вратата.
Чипъндейл затвори вратата.
— Мислих върху предложението, което ми направихте преди малко, Чипъндейл, и стигнах до заключението, че ако сте наистина убеден, че претърсването на апартамента на госпожа Клейборн ще помогне за намирането на миниатюрата на брат ми…
— Най-лесната работа, приятел — прекъсна го ведро икономът.
— Тогава направете го при първия удобен случай — каза Криспин.
ГЛАВА ДЕСЕТА
След като чу затварянето на телефона в Мелингъм Хол известно време Уилоуби стоя неподвижен, в поза, не много различна от тази на световноизвестния „Мислител“ на Роден. Той се обвиняваше, че е прахосал пари за междуградски разговор с някой, от когото не можеше да очаква никаква помощ. И този „някой“ бе собствения му брат Криспин. Винаги го бе обичал, но не беше сляп за факта, че в случай на нужда той бе последният човек, на когото можеше да се разчита. Дори и да беше реагирал както трябва на последния SО5, нищо съществено нямаше да свърши. Криспин, както бе казала и Барни, беше любезен трезвеник, честен и мил с животните, но за откривател на откраднати миниатюри просто нямаше необходимата квалификация. Не че трябваше да бъде обвиняван за това. Просто някои хора ги бива в намирането на откраднати миниатюри, а други — не. Тази работа със сигурност бе свързана с хормоните.
За такава задача — мислеше Уилоуби — трябваше някой по-млад, по-схватлив и когато ситуацията изисква решителни действия, да е по-малко склонен да се мотае бездеен със зинала уста и изцъклен поглед; някой като Арчи Гудуин, например, от разказите за Ниро Улф (Ниро Улф е дебелият детектив от криминалните романи на Рекс Стаут, 1886-1975г. Той разкрива повечето престъпления от писалището си и предоставя досадната работа на своя асистент Арчи Гудуин, бел. пр.) или… Внезапно в съзнанието му блесна като божествено откровение спасението — като племенника Джералд.