— Или може би на пра-пра-прабаба. Да, точно тази. „Момичето в синьо“. А спомняш ли си госпожа Клейборн, която беше на обяда?
— Разбира се. Ти я наричаше Барни.
— Не желая да ти казвам как бих я нарекъл в този момент. Тя ми открадна „Момичето в синьо“ и го е взела със себе си в Мелингъм.
— Шегуваш се.
— Де да беше така.
— Но жена като нея не може да бъде крадец.
— Точно това казах на брат й, когато ме предупреждаваше за нея и ми разказваше, че в Ню Йорк универсалните магазини треперят като зайци щом я видят да се запътва към входа и аз изобщо не се съмнявам, че нейните познати и приятели винаги внимателно си броят лъжиците и вилиците след като им е била на гости. След неговите думи аз отказах да му повярвам, че ще се опита да ме обере — все пак ми е гост, яде хляба от масата ми… Ох, само да знаех, както се казва в романите.
Джери бе разтърсен до дъното на душата си. Познанството му с Бернадет Клейборн беше кратко, но още от първия миг тя му беше харесала извънредно много и дори сега, изправен пред фактите, той не можеше да повярва във вината й.
— Ама ти сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Кой друг би могъл да я вземе? Не, тя я е взела и ти отиваш в Мелингъм, за да претърсиш стаята й.
— Боже господи, не мога да направя такова нещо — подскочи Джери.
— Ще ти се наложи, ако искаш да отменя попечителството. Вярвам във взаимопомощта. Всеки помага на другия.
— Но аз имам среща с Джейн Хъникът в събота.
— Ще трябва да се отложи. Прати на момичето телеграма, че спешно са те извикали в провинцията.
— Не й знам адреса.
— Имам го в офиса. Напиши телеграмата и аз ще я пусна утре сутринта.
— Не знам как се претърсва стая.
— Човек се учи с практика. За бога, престани да правиш от мухата слон за такова дребно нещо, с което ще се справи и бавноразвиващо се шестгодишно дете. Човек ще си помисли, че искам да изкачиш Еверест. Ще ти отнеме не повече от двайсет минути, за да обърнеш всичко наопаки.
Силно подозрение, че това е истинско подценяване на задачата обзе Джери и кожата му настръхна при мисълта какво го очаква в Мелингъм Хол, Мелингъм-в долината, телефон Мелингъм 631, но разбираше, че е безсмислено да се противи на желанията на вуйчо си.
— Добре — почти безшумно изрече той.
— Чудесно! — каза Уилоуби. — Има много хубав влак около седем. Ще се обадя на Криспин да те чака.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Джери хвана „много хубавия влак“ без проблеми, а на следващия ден следобяд Вера Ъпшоу се върна от Брюксел със стиснати устни и бръчки на красивото си чело.
Вера се мръщеше много рядко, защото майка й я бе предупредила, че това води до появата на бръчки, но щом влезе в апартамента на площад „Итьн“, челото й бе действително набраздено, а откритието, че Мадам Флора Феи е излязла, задълбочи неудоволствието й. В живота на едно момиче възникват проблеми, които може да разреши само откровеният и чистосърдечен разговор с любящ родител, а точно от такъв разговор изпитваше нужда тя от дни.
За щастие преди намръщената физиономия да стори непоправимото, в ключалката се превъртя ключ, вратата се отвори, влезе Мадам Флора и след като поздрави дъщеря си, се тръшна в най-близкия фотьойл, заявявайки, че на крехкото й тяло му е дошло до гуша от този свят.
— Пак тия литературни обяди — обясни тя. — Не знам защо изобщо ходя там. Все пак не съм като Джими Фодърджил да се боря за аристократична титла, че да не пропускам нито едно събитие. Този специално беше в чест на Ема Лусил Ейджи, дето написа оная мръсна книга, която се продава с милиони в Америка. Издателите й организираха обяда като част от кампанията за Англия. Пиле vol-au-vents, плодова салата и около петнайсет от най-скучните речи, които съм слушала. Тази Ейджи ни разказваше в продължение на близо час как е започнала да пише проклетата книга, когато едно най-обикновено извинение би свършило работа, а Джими, от името на поканените, също произнесе обръщение, което и самостоятелно беше в състояние да помрачи и най-доброто настроение и едва тогава ни беше разрешено да излезем на слънце. Но защо ти разказвам всичко това, както казвам често на малоумните си колеги в главната мъжка роля някъде във второ действие? Искам да чуя какво се случи при теб. Докладвай.
— Нищо.
— Нищо?
— Е, видях Брюксел и много делегати от балканските страни, имаше екскурзия с автобус до Мален, концерт за карильон (музикален инструмент, представляващ комплект камбани, всяка с различен тон, бел. пр.), екскурзия с катер на пристанището на Антверпен и банкет.
— Не се прави на глупава, пиленцето ми — прекъсна я Мадам Флора, — знаеш какво имам предвид. Получи телеграмата ми, в която ти съобщих, че съм дала на твоя беден драскач двуседмично предупреждение, нали? Оттам нататък какво стана? Концентрирай се в сърдечната връзка. Очертава ли се в скоро време да загубя дъщеря, но да се сдобия със син? Между другото, оня ден се срещнах с един човек в приемната на Американското посолство, който знае всичко за Хоумър Пайл и той ми каза, че всеки път, когато Хоумър спечели по-малко от сто и петдесет хиляди долара на година, цъка с език и си мърмори: „Странно защо толкова малко този път?“. Със сто хиляди на година би била много щастлива. Зарадвай отруденото сърце на маман, ангелче мое. Говори.