— Съжалявам, че ви е подействало така. Аз искрено се забавлявах. Но съм учудена, че сте се отегчили. Изглеждахте толкова заинтригуван.
— Аз?
— Видях ви да си водите старателно записки в тефтерчето през цялото време. Бях наистина впечатлена.
— Не бяха бележки, а скици. Рисувах съдията и другите образи.
— Художник ли сте?
— Нещо такова. Предимно карикатури.
— Е, все пак е по-добре, отколкото да рисувате голи руски принцеси, полегнали върху тигрови кожи.
— Защо давате този пример? — с едва прикрито възмущение в гласа попита Джери. Все пак, какво им е на руските принцеси.
— Защото една моя леля, която живее в Борнмът, си мисли, че художниците правят точно това. Какво рисувате? Комикси?
— Опитвам се.
— Странно, аз самата съм луд фен на комиксите, но не си спомням да съм виждала някои, подписани Д. Г. Ф. Уест.
— Подписвам ги Джери.
— За бога! Може ли един автограф, маестро? Аз съм една от най-големите ви почитателки.
Джери преглътна, за да си възвърне дар-словото, от което последното поразително откровение го бе лишило. Устоявайки на изкушението да каже, че това, естествено, би трябвало да ги сближи, той се задоволи с далеч по-слабото:
— О, ъ… нима?
— Оправяли сте ми настроението повече от всеки друг — продължи да чурулика младата дама. — А в моята работа доброто настроение е много важно нещо.
— И защо така?
— Трябва постоянно да се усмихвам. Доста депресиращо е. Аз съм стюардеса. И не само депресиращо, а и много уморително за лицевите мускули.
— Да, но се срещате с много интересни хора.
— И защо е това „но“?
— Прозвуча ми така, все едно не харесвате работата си.
— О, харесвам я. Даже много. Човек може да види големия свят и, както казвате, среща много интересни хора — засмя се тя.
След кратък анализ Джери определи смеха й като среброструен.
Или по-скоро — помисли си той, защото си падаше и малко поет — досущ като звука на бучки лед в халба бира през горещ августовски ден.
— Спомних си — обясни тя, — един старец на име Донахю, който по едно време доста пътуваше с нас и беше постоянно в отвратително настроение. „Ей, момиче!“ — често мучеше той, когато се обръщаше към мен и ръмжеше като ранена пума, ако не се отзова достатъчно бързо, според него. Най-накрая му обясних, че проблемът му се състои в това, че за негова беда все ме уцелва, когато не съм с маратонките и спортния екип и от този момент нататък започнахме да се разбираме чудесно. Точно преди да изляза в отпуск някой ми каза, че е умрял. Беше ми мъчно. О, да, животът е приятен.
— Всъщност, би трябвало да станете адвокат.
— Какво ви кара да мислите така?
— Спомних си как обобщихте случая в съда преди малко. Бяхте невероятно убедителна, когато споделихте мнението си. Аз бях поразен от красноречието ви. Как го постигате?
— В училище съм участвала в доста дебати.
— Роудийн?
— Челтнъм.
— Не може да бъде! Аз самият съм учил в Челтнъм. Разбира се, не в девическото, в другото.
— Колко жалко, че не сме се познавали.
— Е, нали се запознахме.
— Наистина.
— Какво ще кажете да обядваме някъде. О, не, извинете. Съвсем забравих. Днес трябва да обядвам с моя попечител.
— Имате попечител? Страхотно!
— Какво ще кажете за вечеря?
— Няма да съм тук за вечеря. Ще бъда в Борнмът на гости у леля.
— Задълго ли?
— Няколко дена.
— Значи и за утре не става?
— Страхувам се, че не.
— Вдругиден?
— Съмнявам се.
— А по-вдругиден?
— Пак е съмнително.
— Тогава нека да се уговорим за по-по-вдругиден.
— Какъв ден се пада?
— Мисля, че петък.
— В такъв случай мисля, че става. Къде?
— В „Бариболт“. Около осем.
— Ще бъда там.
Тя махна на едно минаващо такси и изчезна. Джери стоеше на тротоара, загледан след нея. Някой минувач би могъл да забележи мекия блясък в очите му, ако изобщо минувачите забелязват меки блясъци в очите на хората. Може и да, а може и да не забелязват, но блясъкът си беше там. Джери изведнъж изпадна в пъстроцветно мечтание. Досега си я беше представял на кулата за скокове в мига преди да се гмурне в басейна. Сега си я представи в канцеларията на завеждащ отдел „Гражданско състояние“, лицензиран за сключване на бракове, защото беше сигурен, че момиче като нея не би желало някое от ужасните бракосъчетания с църковен хор, епископ и по-низш клир, които препускат като коне из цялата църква. Всичко ще приключи за две минути, за да могат колкото е възможно по-скоро двамата да приседнат в своето уютно гнезденце като две влюбени птички, кацнали на едно клонче. Разбира се, това ще бъде през дългите зимни вечери. През лятото ще играят голф или ще се освежават приятно с плуване.