— Ще стигна дотам. Спомена ли ви за необходимостта местният полицай да бъде блъснат в потока? Е, сигурно ще ви е приятно да чуете, че всичко е извършено. Преди малко гледах от прозореца и го видях да джвака по пътя, подгизнал до кости. Нямаше сухо местенце по него. Напомни ми за оная песен, дето един пеел под дъжда — не че полицаят пееше, нищо подобно. Никога не съм виждал по-мокро ченге, освен от времето, когато едно се опита да арестува чичо Реджи за дребни улични залагания и леля Миртъл го заля с кофа сапунена вода, една достойна съпружеска постъпка, заради която трябваше да излежи трийсет дена без право на откупване. Така, нещото, което досега ни задържаше, вече не съществува и нищо не пречи да доставя стоката, което с удоволствие и ще направя веднага щом се кача до моята стая. „Нещото“ е в скрина, скрито под чорапи и лятно бельо. Отивам да го донеса.
Известно време след като Чипъндейл изприпка през вратата, Уилоуби седеше ням и неподвижен, все едно беше изпаднал в транс. След това, посягайки към чашата с уиски, промълви само една дума:
— Удивително!
— Този Чипъндейл трябва да е вложил цялото си сърце в накисването на полицай Симс.
— Не, мислех си как нашият Криспин е имал куража и способността да изпълни такава деликатна задача без да се провали. Не знаех, че го има в себе си. Какъв урок за всички нас — никога да не отписваме човек като некадърник, само защото през целия си живот е постъпвал като пълен некадърник. Често той се нуждае само от стимул, за да разкрие скритите си качества. Ето че идва кризисен момент и неговите изпълнителски способности блесват с пълна сила. Наистина невероятно. Мога да ти разкажа истории за Криспин като момче и като младеж и ако трябва да съм безпристрастен, дори и от съвсем наскоро, които ще те накарат да се замислиш как изобщо се е отървал от лудницата. Но когато става дума за начинание, което поставя на изпитание уменията и изобретателността на професионален престъпник… Крипс! — извика Уилоуби, защото главата на семейството беше влязъл, олюлявайки се, и гледаше бутилката уиски на масичката като човек, който е на края на силите си. — Тази горгона, която нарича себе си иконом, току-що ни разказа за твоята величествена постъпка.
— Ъ? — измуча Криспин. Изглеждаше замаян.
— При потока.
— А, при потока? — едва промълви Криспин.
— И тъкмо казвах на Джери, че никога не бях подозирал, че притежаваш такъв кураж и пъргавина. Поне за момент смелостта не ти ли измени?
— Не — каза Криспин. — Трябваше да се направи и го… ъ… направих. Всеки друг би направил същото.
— Не съм съгласен с теб. Това е…
Уилоуби смяташе да добави думата „героично“, но в този момент в библиотеката влезе Хоумър Пайл. Беше видял Криспин да се качва по стълбите и го беше проследил, за да го осведоми по въпроса за мишките и стаите. Беше стигнал до „О, господин Скроуп, съжалявам, че ви безпокоя“, когато погледът му падна върху Уилоуби.
— О, господин Скроуп! — възкликна той. — Не знаех, че сте тук.
— Току-що пристигнах. С кола. Трябваше да се видя по работа с госпожица Хъникът.
— Очарователна млада дама.
— Относно едно наследство, което имала.
— А, да, каза ми нещо по този въпрос тази сутрин.
— Обзалагам се, че не ви е казала всичко, защото не е знаела последното развитие. Но няма значение. Как сте, господин Пайл?
— В прекрасно здраве, благодаря. Намирам, че Мелингъм ми действа благотворно на нервите.
— Добре ли прекарахте в Брюксел?
През овалното лице на Хоумър премина сянка и за момент той забрави и мишки, и стаи. Спомни си вечерите с Вера Ъпшоу, когато само ако можеше да събере малко кураж, можеше да я помоли да се омъжи за него.
— Беше много образователно — каза той. — Между другото, господин Скроуп, получихте съобщението ми, нали?
— Съобщение?
— Телефонирах в офиса ви след като бяхте излезли на голф и предадох да ви кажат, че съм сложил миниатюрата в средното чекмедже на бюрото ви. Мога да ви обясня по-подробно, когато сме насаме. Засега само мога да ви кажа, че ми се стори по-безопасно така — каза Хоумър многозначително. — Мисля, че ще разберете какво имам предвид. Страхувах се, че може да попадне в чужди ръце, ако остане върху камината. И така, след дълги размишления, в един часа след полунощ, а може да е било и два, слязох долу и я преместих в средното чекмедже на бюрото в кабинета ви.
Когато беше силно развълнуван, лицето на Уилоуби, което така или иначе си беше доста червендалесто, винаги добиваше по-тъмни нюанси. В този случай то стана пурпурно, представяйки картинка, която би заинтересувала всеки доктор относно кръвното му налягане. Очите му изхвръкнаха от орбитите си. Гледаше втренчено Хоумър, както един охлюв би гледал друг охлюв, който е казал нещо, което го е разтърсило до дъното на душата. Дори и ушите му бяха почервенели и от вида му беше очевидно, че му е трудна да повярва.