— Искате да кажете — заекна той. — Искате да кажете, че през цялото време тя си е била там?
— Точно така.
— Тогава какво е дала сестра ви на викария?
— Моля?
— Госпожа Клейборн е дала една миниатюра на викария за благотворителна разпродажба.
— А, тази ли? — каза Хоумър и не се сдържа да се засмее. — Казвала ми е за нея. Купила я за пет шилинга от една заложна къща и имала намерение да ви я подари като малък знак на благодарност за гостоприемството ви, но после си помислила, че това е твърде незначителен предмет и че не заслужава място в колекцията ви. Причината да се обърна към вас, господин Скроуп — каза Хоумър, изоставяйки безинтересната тема и се обърна към Криспин, — е, че в стаята ми има мишка. Излиза нощно време, когато съм си легнал и дращи по мебелите, което е много дразнещо. Но виждам, че сега точно сте зает, така че, може би по-късно ще ми отделите няколко минути.
Скоро след като той излезе Уилоуби, все още пурпурен, бе осенен от мисъл, която спомогна за бързото възвръщане на обичайния цвят на лицето му. Беше готов гласно да изрази критика към навика на Хоумър да се бърка в неща, които не са негова работа, когато му хрумна нещо друго и каза:
— Е, това ще ми спести двеста паунда.
Криспин, който схвана без затруднение значението на тези думи, изблея жално, което накара брат му да направи забележка.
— Не издавай такива животински звуци, Крипс. Със сигурност не очакваш от мен да плащам огромни суми за нищо.
— Но, Бил!
— Плащам за резултати. Бизнесът си е бизнес.
Джери зададе въпрос, от чийто отговор зависеше много. Неговата възбуда, както и при Криспин, беше голяма.
— Това и за мен ли се отнася?
Уилоуби се замисли и го успокои.
— Не, при теб е различно. Ти ще получиш парите си и ако смяташ да се жениш за Джейн Хъникът, ще имаш нужда от тях.
— За да си запазя самоуважението, нали?
— По дяволите самоуважението. Ще ти трябват, за да плащаш разходите по домакинството.
— Не разбирам.
— Ще разбереш. Между другото, тя къде е?
— Замина за Лондон. Каза ми, че нюйоркският й адвокат е дошъл и иска да се видят.
— Видях го тази сутрин. Значи вече й е казал.
— Казал й е какво?
— Че няма и едно пени да се усмихне.
— Какво!
Възклицанието бе изречено едновременно от Джери и Криспин, като при Криспин то прозвуча по-емоционално. Гласът му, когато заговори, приличаше на глас на проговорила мумия.
— Ти ми каза, че тя е милионерка и може да купи къщата.
— Е, не е милионерка и няма да купи къщата. Аз малко преувеличих, като казах, че няма и пукнато пени, но няма да има много.
— Мисля да отида да полегна.
Сравнението, употребено по-рано за приликата между по-младия брат Скроуп и кокорещ се охлюв, сега спокойно можеше да пасне и на Джери, когато вратата се затвори след Криспин. Очите му бяха издути като на Уилоуби в момента, в който не можеше да повярва на ушите си.
— Но какво се е случило? Да не са намерили второ завещание?
— Скрито зад третата тухла вляво в кухнята? — усмихна се Уилоуби. — Няма такова нещо. Джейн Хъникът получава всичко, обаче федералните акули на Съединените щати ще се погрижат да не остане много. Покойният господин Донахю изглежда е бил от онези хора, които не одобряват плащането на данъци. Не е бил плащал своите от петнайсет години. Можеш да си представиш какво ще направят акулите в този случай. Ще бъде истински празник за тях. Като добавиш дългове, задължения по допълнителни данъци, по общия доход, такси по погребение и всичко останало и ще остане съвсем малко. Същото нещо се случи с мой клиент оня ден. Цялото му имущество беше четиристотин хиляди паунда и те го орязаха до някакви си седем хиляди чисто. Ако на Джейн Хъникът й останат толкова, може да се чувства щастливка.
— Но това е направо прекрасно! — каза Джери. — Направо великолепно! — и в момента, в който го изрече, в стаята влезе Чипъндейл. Носеше малък пакет, увит в амбалажна хартия.
Уилоуби го изгледа косо.
— Какво искаш?
На Чипъндейл въпросът се стори забавен. Той закудкудяка като птицата, на която толкова много приличаше.
— Какво искам аз? Става въпрос какво искаш ти, старче. Ако си забравил какво ме изпрати да донеса изпод лятното ми бельо, трябва да се консултираш с личния си лекар. Ето го, приятелю. Но преди да продължим, аз размислих и реших да направя малка поправка в условията.
— За какво говориш, бе, кретен?
— Уговорката беше да кихнеш двеста паунда в случай на успех на операцията. Не е достатъчно. Като се има предвид всичко, което преживях заради тебе, затворен в малки стаи с тигри-човекоядци и напрягайки мозъка си до краен предел, ще увеличим сумата на триста.