Колко дълго щеше да продължи тази ораторска изява никой не може да каже, защото тя беше прекъсната още в начална фаза от влизането на едно момиче в униформа на прислужница.
— Господин Чипъндейл, господин Скроуп ви вика в кабинета.
— Някаква представа защо?
— Нещо свързано с господин Симс.
— Помислих си го — Чипъндейл се обърна към Джери. — Може да се наложи да разчитам на теб за свидетел, приятелю. Къде ще бъдеш?
— Някъде около входната врата.
— Добре. Най-вероятно няма да стане нужда, но е хубаво да знам.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Барни, връщайки се усмихната от засадата край потока, беше изпълнена с онова светло чувство, което човек изпитва след добре свършена работа. Ако заедно с обяснимото задоволство се прокрадваше и чисто женска жалост към жертвата, то тази жалост бе съвсем незначителна, защото един мъж, който е започнал работа в полицията, разсъждаваше тя, трябва да знае, че ще преживее много неща и част от тях няма да са приятни. И, в края на краищата, един мокър полицай може много скоро да се превърне в един сух полицай. Времето, което лекува всичко, реши Барни, ще се погрижи съвсем скоро полицай Симс да възвърне стария си вид. Всичко беше въпрос на малко енергичност и сухи хавлиени кърпи.
Известна част от мислите й бяха насочени и към интелигентността на провидението. Като момиче в модерен пансион в Ню Йорк тя често пъти бе съжалявала, че не е дребничка и слаба като съученичките си, но сега знаеше, че провидението, когато е избирало калъп за формите и и се е спряло на по-едричък, е знаело за какво става дума. Съученичките й може и да са приличали на принцесите и на феите от приказките, но щяха ли да могат безпроблемно да бутнат над стокилограмов полицай в потока? Едва ли щяха дори и да го заклатят. Ако бяха те, навярно полицай Симс щеше да си помисли, че някоя пеперуда е кацнала отзад точно между лопатките му. Но благодарение на впечатляващата си физика, когато Барни упражни съответния рязък натиск, той полетя към потока като изстрелян от пушка. Има компенсация за това да си XXL.
Светлото чувство изсветля още повече, когато мислите й се върнаха към Криспин. Беше усетила някакво странно привличане към него още при първата им среща, може би защото той бе толкова различен от първия й съпруг. Оттогава насам тя бе открила, че това привличане все повече се задълбочава.
Първоначалният й импулс да го фрасне по тиквата, бе прераснал в твърдо решение в добри и лоши дни да прекара остатъка от живота си с него. Англия беше пълна с хора, които щяха да приемат за абсурдна възможността някой изобщо да се влюби в Криспин Скроуп. Например фирмата, която се бе ангажирала с ремонта по къщата, щеше да оглави списъка, но с Барни се бе случило.
Тя беше стигнала до външната врата и се канеше да влезе, когато Криспин излезе — явно променил решението си да си почива. Опитът го беше научил, че ако наистина си беше легнал, щеше само да се върти, да се мята, да се гърчи без да постигне желания покой с това поведение на уелски заек с висока температура.
В първия миг, нетърпелива да му каже добрата новина, тя не забеляза угрижената му физиономия. Но в следващия миг бе толкова впечатлена, че чак нададе вик на удивление.
— Крипс! Какво се е случило? Какво има? Нещо лошо ли? — попита тя.
На шумотевицата, която би вдигнала на крак всички лисици в обединеното кралство, той отговори съвсем кратко.
— Какво ли не — а след кратък размисъл предложи: — Хайде да се поразходим.
И те тръгнаха по алеята.
— Разкажи ми — предложи на седмия метър от разходката тя.
— В ужасно положение съм — призна Криспин. Острият й ум веднага напипа очевидното обяснение.
— Пари?
— Да.
— Сметка?
— Да.
— Колко?
— Сто паунда.
— И това ли е всичко? — попита Барни облекчена. За хората, които попадаха в нейната графа по доходи, сто паунда или равностойността им в долари бяха пари за дребни разходи. Затова тя му предложи един елементарен изход от ситуацията. — Нека да бъда твоят банкер.
Криспин поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Не мога да взема от теб.
— О, я стига.
— Много благородно от твоя страна да ми ги предлагаш, Барни, но не.
— Ще ми ги върнеш, когато имаш или когато аз имам нужда от тях — предложи благородно тя.
— Не е същото.
— Защо?
— Просто не е.
Барни се предаде.
— Е, добре — каза тя примирено, — ако членовете на фамилия Скроуп имат своите принципи, нека е така. Иска ми се и данъчните служби в Америка да се отнасяха по този начин с парите ми. Имам чувството, че ги издържам от години. На кого дължиш парите?
— На работниците, извършили ремонта по къщата.