„Доста мрачно момиче е тази Ъпшоу“ — помисли си тя. Правеше впечатление, че й е трудно да се усмихва, може би от страх да не й се образуват бръчки.
Но не това бе причината за лошото настроение у Вера. Отново се беше умислила за очевидната невъзможност да измъкне някакво признание в любов от този сухар Хоумър. По пътя от спирката до Мелингъм Хол той бе говорил надълго и нашироко по доста въпроси. Беше привлякъл вниманието й върху красотата на вечерта, беше говорил за празниците на П.Е.Н. в Брюксел и дори я беше уведомил, че споделя стаята си с една мишка, като върху последния въпрос се разпростря по-нашироко, но за сватбени камбани, епископи и низш клир не обели и дума и тя остана с впечатление, че така ще бъде винаги.
Наистина, още не беше пробвала ефекта на сенчестите кътчета и уединените алеи на парка, за които бе говорила майка й, но тя вече се съмняваше дали те са достатъчно сенчести и уединени, за да доведат до някакъв сериозен резултат.
Разговорът между Барни, която се страхуваше от най-лошото; Вера, разстроена и смутена и Хоумър, който не знаеше какво да прави и къде да се дене нямаше как да тръгне непринудено. Когато след третата пауза Вера каза, че е време да влезе в къщата и да се представи на господин Скроуп, предложението й бе прието радушно.
— Аз ще дойда с теб — каза Барни.
— Аз също — каза Хоумър. — Вече говорих с него за моята мишка, но с удоволствие бих навлязъл по-навътре в нещата.
— Има мишка в стаята на господин Пайл — обясни Вера с отегчението на момиче, което вече е чуло за мишките повече, отколкото би желала.
— Може да е повече от една — вметна Хоумър в желанието си да поддържа разговора.
— Не бих се изненадала — каза Барни, — Крипс не отказва нищо на гостите си. Добре, да тръгваме, той е в кабинета си.
— Аз не съм много убеден — каза Хоумър на тръгване, — че не е плъх.
Кабинетът на Криспин, в който толкова много поколения Скроуп бяха написали стотици писма до вестник „Таймс“, беше една мрачна и потискаща стая на приземния етаж и в момента в който в нея влезе Чипъндейл, тя стана още по-мрачна и потискаща, може би поради присъствието на полицай Симс. Той седеше със скръстени ръце на един стол близо до бюрото и като че ли се стараеше да внуши на околните усещането, че се намират в съд. Някой по-чувствителен човек, попаднал там, би приел за истински късмет, ако успееше да излезе само с една глоба.
Чипъндейл, който не беше от чувствителните, влезе с бодра, еластична стъпка. Щеше да се срещне лице в лице със сериозни обвинения, но единственото нещо, което го притесняваше в такива случаи, бе въпросът дали те можеха да бъдат доказани, а той знаеше много добре, че не могат. Да кажем, че съвестта му беше чиста, ще бъде неточно, защото той нямаше съвест, но имаше нещо много по-добро — алиби, което нито едно обвинение не можеше да пропука.
— Искали сте да ме видите, сър — каза той, замествайки, както беше свикнал в присъствието на външни хора познатото „старче“ и „братле“ с официални форми на обръщение.
— Добър вечер, господин Симс — добави любезно той. — Виждам, че сте се подсушили. Последния път, когато ви видях, бяхте целият вир-вода. Да не сте паднали в езерото?
Гласът му не би могъл да звучи по-състрадателно. Но единствената реакция у другия бяха плътно стиснати устни и леден поглед, който и преди началото на разговора не преливаше от топлота. Ситуацията трябваше да обяснява Скроуп.
— Симс е паднал в потока — каза той и Чипъндейл зацъка с език, явно удивен и заинтересуван.
— Може би някакъв пристъп на световъртеж? — опита да налучка причината икономът.
— Той казва, че някой го е блъснал.
— Някой го е блъснал? — повтори като ехо Чипъндейл, искрено изненадан. — Че кой би направил такова нещо на един блюстител на законността?
— Той обвинява вас.
— И ще ти уредя сурова присъда — каза полицаят. Произнасяше думите с наслада. — Най-малко шест месеца в панделата.
Нещо в държането на Чипъндейл наподоби наранено честолюбие. Той се изпъна в цял ръст, който дори в такива случаи не беше нещо впечатляващо и погледна предизвикателно. Думите му не бяха „Не можеш да ме уплашиш, братле, с твоите заплахи, защото съм се подковал толкова добре, че ще минат покрай мен без да ги усетя, като тих ветрец“, но очевидно това беше нещото, което си мислеше.
— Невинен съм като младенец — каза той.
— Хо!
— И мога да го докажа.
— Хо!
— Кога се случи това престъпление?
— Като че ли не знаеш?
Бюрото беше наблизо и можеше да се удари ядно с юмрук. Чипъндейл го направи.