Може би от страх, че веднъж започнал възхвалите си, ораторът можеше да продължи до безкрайност, в този момент Криспин смени темата, като попита Вера дали може да й покаже стаята.
— Дали ще бъде възможно — каза Вера, след като видя стаята и изрази одобрението си, — да използвам телефона. Трябва да уведомя майка ми, че съм пристигнала.
— Има телефон в библиотеката.
— О, благодаря ви — каза Вера.
— Мамо — каза тя няколко минути по-късно, защото в пощата на Мелингъм никога не си правеха труда да дават бърза връзка с Лондон.
Прекрасният глас на Мадам Флора Феи доплува по жицата.
— Здравей, пиленце. Значи си пристигнала. Какво ще кажеш за сенчестите алеи?
— Нищо. И не вярвам да се получи нещо изобщо. Хоумър е безнадежден случай.
— Какво каза? Хоумър безнадежден?
— Абсолютно. До никъде няма да стигнем.
— Имай търпение, детето ми — изгука Мадам Флора. — Такива са мъжете.
— Проявила съм цялото търпение, на което съм способна. Казвам ти, че е съвсем безнадежден случай и нямам никакво намерение да си губя повече времето с подобен пън.
— Тогава какви са плановете ти?
Мадам Флора поиска да сподели мнението си с Вера, че точно този пън е червив с пари, но както рядко й се случваше, замълча.
— Ще се омъжа за Джералд.
— Художничето? Не говориш сериозно.
— Напротив. Той е тук. Винаги съм харесвала Джералд, а сега е получил и парите си. Той е богат.
— Не толкова, колкото Хоумър — вметна внимателно Мадам.
— И не толкова очилат, колкото Хоумър. И не толкова дебел, и не толкова досаден — прекъсна я Вера. — Джералд е много добър. Трябва само да се култивира. Ало, мамо, там ли си?
Въпросът беше зададен, защото от другата страна се получи продължителна пауза. Мадам Флора или беше припаднала, или се бореше с чувствата си. Сигурно последното, защото скоро гласът й отново полетя по жицата.
— Да не би, обаче, да си забравила, сладката ми, че ти развали годежа?
— Не съм. Ти го развали. Нещо не си разбрала правилно и си действала импулсивно и на своя глава.
— На своя глава? Без твое знание?
— Точно така.
— Това ли ще му кажеш?
— Веднага щом го видя.
— Не ти ли се струва малко трудно за вярване?
— Ни най-малко. Но във всеки случай, щом се хвърля в прегръдките му и го целуна…
— Това ли си решила?
— Да, това.
— Е, късмет тогава, момичето ми. Мама ти стиска палци.
— Благодаря, мамо.
— Но не си мисли, че одобрявам. Напротив, никак не одобрявам. Не ми харесва този риж драскач.
— Няма нищо, мамо. Не си длъжна — завърши разговора Вера и в ушите й вече звъняха сватбените камбанки.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
В кабинета Чипъндейл показваше безспорни признаци, че иска да е някъде другаде. Не можеше да си намери място, облизваше устните си и заставаше ту на единия, ту на другия си крак. Ако Шерлок Холмс беше тук, щеше да познае безпогрешно, че с десет паунда в джоба и точни инструкции от Джери Уест как да ги похарчи, той си мислеше само и единствено за „Гъската и гъсока“ и алкохола, който собственикът, господин Хибс, имаше разрешително да продава и както винаги щеше да бъде прав.
Но колкото и да беше зажаднял, не беше забравил добрите маниери. Когато се обърна към Барни, той беше самата любезност.
— Ще желае ли още нещо, мадам? — попита той.
— Не, за нищо не се сещам. Среща ли имате?
— В известен смисъл да, мадам. Господин Уест настояваше да отскоча до кръчмата и да пия за негово здраве.
— Тогава нека не ви задържам.
— Благодаря ви, мадам.
— Много поздрави на колегите.
— Благодаря, мадам.
Оттеглянето му бе последвано от тишина. Хоумър я наруши.
— Много странен иконом — каза той.
— Всъщност, той не е истински иконом. В действителност е съдия-изпълнител. Известно време Крипс имаше дребни проблеми с хората, извършили ремонтните работи и от фирмата са го изпратили, за да следи за интересите им. Но тази вечер Крипс ще им изпрати чек, така че в скоро време ще се разделим с него.
— О — каза Хоумър. Това разкритие като че ли не го впечатли особено. Имаше вид на човек, чиито мисли са заети с други неща. — Е, все пак той ми даде една добра идея.
— Това е много хубаво — отбеляза сестра му.
— Каза, че отивал да пийне в кръчмата „Гъската и гъсока“. Как мислиш, дали сервират шампанско там?
— Едва ли.
— Тогава ще трябва да се задоволя с уиски. Разбираш ли — каза Хоумър, който изглежда почувства, че ако не можеш да се довериш на собствената си сестра, то на кого другиго, — аз обичам Вера Ъпшоу и изпитвам огромно затруднение да й го кажа. Всеки път, когато сме заедно насаме, започвам да говоря за най-тривиални неща, започвам да се изпотявам и да ме заливат огромни горещи вълни. Така не може да продължава. Трябва по някакъв начин да разваля магията й. Както казах вече, този човек ми даде идея. Хрумна ми, че едно разумно количество алкохолен стимулант може да свърши работа. Поне си струва да се опита — завърши Хоумър и изскочи от стаята със скорост, съперничеща на тази на Чипъндейл.