— Така ли?
— Изцапан си.
— По-добре да ти обясня.
— И аз така мисля. Ако обичаш.
— Това беше едно момиче, за което бях сгоден. Тя развали годежа, а сега е дошла пак да опитаме отново. Внезапно ми се хвърли на врата. Имах възможност да използвам дясно кроше, но изпуснах момента. Както и да е, всичко е наред. Казах й, че съм сгоден за теб.
— Но ти не беше.
— Може малко да съм поизбързал, но сега съм, нали?
— Разбира се, че си.
— Господи, колко щастливи ще бъдем!
— Няма ли да има и други бивши годеници да наминават и да те целуват?
— Не, само тя беше.
— Добре. Човек се интересува, нали разбираш?
След още една, този път по-дълга пауза, Джейн, вече способна да говори, каза:
— Джери.
— Да?
— Има едно дребно нещо, което трябва да ти кажа.
— Знам го.
— За парите ми?
— Да, вуйчо Бил се появи тук и ми разказа.
— И нямаш нищо против?
— Не, нали и ти нямаш нищо против?
— Аз съм щастлива. Когато Стоугънбулър ми каза новината, направо не можех да се сдържа. Щях да се пръсна от смях. Парите само заставаха между нас.
— Нищо не може да застане между нас.
— Какво са парите?
— Точно така.
— Боклук, нали?
— Това е точната дума.
— Кой би пожелал парите, ако си има Д. Г. Ф. Уест? Въпреки че, страхувам се, ще трябва да живеем много скромно. Трябва да върна на вуйчо ти всичко, което ми зае за колата и другите ми прищевки. Похарчих цяло състояние. Като пиян моряк, както казва той. Нали ще ме обичаш и в малка къщичка на село или в малък апартамент някъде?
— Ще се справим далеч по-добре. Вуйчо Бил прекрати попечителството и сега съм богат. Достатъчно богат, по-точно. Потрябва ли ти някоя дреболийка, винаги можеш да ми кажеш.
— Джери! Не е ли прекрасно!
— Не е зле, съгласен съм.
— О, Джери!
— О, Джейн!
Странно, помисли си той, как се завъртат нещата. Ако някой садист не го беше избрал за съдебен заседател, хилейки се доволно как ще опропасти работния му ден, никога нямаше да знае за съществуването на Джейн. И ако трябваше да бъде честен, в чудото на тяхното запознанство той съзираше едно доказателство за ефикасността на своя ангел-хранител. Когато вълшебникът се залавяше за работа, наистина я свършваше качествено.
В почивките между целувките с Джейн той си мислеше за своя ангел-хранител. Незнайно защо си го представяше дребен, с остри черти на лицето. С очила с рогови рамки? Да, вероятно с очила с рогови рамки и постоянно нервничене — от този тип, който е най-подходящ за личен секретар на някой голям финансист.
Какво бе направил, за да заслужи такъв помощник? Не се сещаше за нищо. И все пак той съществуваше и Джери можеше да бъде най-малкото благодарен.
Двама души от различен пол не могат да седят и да се прегръщат в кола дълго време на публично място, като алеята пред Мелингъм Хол например, без някой да ги види и няколко минути по-късно Барни и Чипъндейл, връщайки се от „Гъската и гъсока“, станаха свидетели на бурните чувства на Джери и Джейн. Дойдоха точно навреме, защото щом влязоха през вратата и колата потегли.
— Сигурно ще се женят тези двамата, не мислите ли? — каза Чипъндейл и Барни отговори, че би трябвало, добавяйки, че и двамата ще имат добър старт в живота.
— Господин Уест и приятелката му — каза Чипъндейл. — Много хубаво момче е този господин Уест.
— Наистина много хубаво.
— Бих желал да поостана тук, за да се виждаме по-често.
— Напускате ли ни?
— Утре — каза Чипъндейл и въздъхна. — Това му е най-лошото на моята професия. Вие знаехте ли, че всъщност съм съдия-изпълнител?
— Знаех. Господин Скроуп ми каза. И кое му е лошото да си съдия-изпълнител?
— Имах предвид, че идваш в една къща, настаняваш се удобно, сприятеляваш се с хората и след това най-неочаквано трябва да си тръгваш. Тъжна работа. Можете да ме наречете прелетна птица.
— Някакъв вид птица, да — съгласи се Барни.
— Тъжно е някак си.
— Но помислете си колко щастливи ще бъдат всички да ви видят, че си тръгвате.
— И това е нещо — лицето на Чипъндейл се проясни.
— Винаги се опитвай да се поставиш на мястото на другия. Вие сте от онези хора, които могат да направят празник, дори само със заминаването си. Това е голяма дарба.
— Разбирам какво имате предвид.
— Спомняте ли си онази стара песен „Раздай по малко щастие“? Хайде да я запеем.
— Добре. Аз не си спомням думите много добре. Ще трябва да я карам повече с тара-ра-ра.
— Нищо. Важното е да е от сърце. Готов ли сте?
— Готов съм.
— Тогава да запеем.
И те запяха.