— Би могъл, ако искаш — с тон на несмазана вятърна мелница обяви Вера.
— Опитвал съм.
— Опитай пак. Тук не можем да говорим — каза раздразнено Вера след като само за две минути трима минувачи се блъснаха в нея. — Хайде да отидем в „Савой“ и да изпием по един коктейл на бара.
— Не мога да разбера — продължи тя след като седнаха с питиетата си — защо изобщо парите ти трябва да са под попечителство. Баща ти ги е оставил на теб. Защо просто не ги взе? Защо са всичките тези глупости да не можеш да разполагаш с тях, докато не навършиш трийсет, освен ако господин Скроуп не ги освободи от попечителство?
— Обясних ти вече — спокойно каза Джери и наистина й беше обяснил и то не един и два пъти, но или паметта й изневеряваше, или като глухата змия от Светото писание тя просто не беше добър слушател. — От вуйчо Бил знам, че на младини татко е бил пълен развейпрах, не можел да се захване с нищо за по-дълго време, не можел да спести нищо, не можел да се отърве от дългове, просто се носел по течението. И когато станал на трийсет, изведнъж всичко се променило. Предполагам, че е получил някое от ония религиозни откровения, за които ти четеш. Оженил се, установил се, започнал работа, захванал се сериозно с нея, спестил пари и започнал свой собствен бизнес, и то много успешен. Очевидно това му е внушило идеята, че един мъж не струва нищо, преди да стане на трийсет и дотогава не бива да му се поверяват пари.
— Това звучи абсурдно.
— Аз също винаги съм мислил така. Но никой не ме е питал. Така че, остават ми още три години да чакам.
— Не, тая няма да я бъде — повиши глас Вера и няколко посетители от съседните маси я погледнаха възмутено.
— Сигурна ли си? Трийсет е магическото число, а аз съм на двайсет и седем.
— Няма никаква причина да чакаш три години — продължи Вера без да обръща внимание на седящите наоколо. — Говорила съм с адвокат по въпроса. Той ми каза, че всичко зависи от това дали попечителството е постоянно и неотменимо, а твоето не е такова, защото господин Скроуп може да ти даде парите когато си пожелае. Така че, прегледай внимателно оригиналния договор още веднъж за по-голяма сигурност и след това ще го призовеш в съда и ще подадеш жалба с искане за прекратяване на попечителството. Това е. Кажи на господин Скроуп днес на обяд какво смяташ да направиш и готово.
— О, не!
— Ако не го направиш, много ще се ядосам — повиши още повече глас Вера.
Джери кимна злощастно. Имаше основания да вярва на думите й.
ГЛАВА ТРЕТА
Докато в трети отдел на „Куийнс Бенч“ Джери и другите съдебни заседатели решаваха съдбата на производството на стъклени бутилки в Линкълншир и източните графства, в офиса на Скроуп, Ашби и Пембертън на Бедфорд Роу работата си течеше в обичайното русло.
Отдавна бяха отминали дните, когато лондонските адвокати извършваха дейността си в мрачни и депресиращи бърлоги, защото съвременният адвокат обича удобствата и е убеден, че му подхожда само най-доброто. Помещенията на Скроуп, Ашби и Пембертън бяха светли, просторни и обзаведени с вкус, а това, което допълваше уюта, беше присъствието на секретарка с фигура на пясъчен часовник и изобилие от руси коси. Тя напомни на прекрачилия прага посетител за сервитьорки, които е познавал на младини, когато сервитьорките и барманките трайно присъстваха в живота му. Той се приближи нервно до бюрото, защото обстоятелствата го бяха направили един изнервен човек. Прокашля се, за да прочисти гърлото си преди да заговори, а когато заговори, гласът му звучеше смирено.
— Може ли да се срещна с господин Скроуп?
— Името ви, сър?
— Господин Скроуп.
— Вашето име, сър.
— Господин Скроуп.
— Господин Скроуп?
— Господин Криспин Скроуп. Аз съм брат на господин Скроуп.
— О, извинете, господин Скроуп. Господин Скроуп е зает в момента, господин Скроуп. Заповядайте, седнете, господин Скроуп.
Господин Скроуп взе един стол и зачака господин Скроуп да се освободи. Беше възрастен мъж с оредяваща коса, воднистосини очи и увиснали мустаци. Погледът му беше напрегнат, както често се случва с възрастните хора с оредяваща коса, когато отиват да искат пари назаем от по-малките си братя. От време на време сухото му тяло потрепваше в нервен тик. Последните разговори по темата Скроуп му бяха отнели и малкото останала увереност, която имаше, когато се отправи на път към тази мисия. Колкото по-дълго седеше, толкова по-малко вероятно му се струваше, че на брат му Уилоуби, въпреки че беше голям симпатяга и даже добре разположен, макар че му се бе случвало в миналото и друг път да отпуска дребни заеми, може да се разчита, за да изкиха колосалната сума от двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса — сума, приблизително равна или поне така бе изчислил трескавият мозък на Криспин, на цената на едно пътуване до Луната.