— Марсиански пясъци! — възкликна Бигман. — Подготвили са всичко за нас: легла, баня, храна, скафандри.
— И още нещо — каза сериозно Лъки. — Смъртта чака в тази стая. Виж тук.
Лъки повдигна единия ръкав на по-големия скафандър. Сферичната става при рамото се придвижи леко, но когато оста й се съедини с тази на рамото, Бигман видя една малка, едва забележима цепнатина. Тя щеше да остане напълно незабелязана, ако пръстите на Лъки не бяха дръпнали краищата й настрани.
Това беше разрез, направен очевидно от човек! Изолацията се показваше.
— Върху вътрешната повърхност има подобен разрез — добави Лъки. — Този скафандър би издържал само докато стигна до Огряваната от Слънцето страна и тогава изкусно би ме убил.
4. НА БАНКЕТНАТА МАСА
— Ъртейл! — внезапно извика Бигман със свирепост, която стегна всеки мускул от дребното му тяло. — Този мръсник…
— Защо Ъртейл? — тихо попита Лъки.
— Той ни предупреди да преглеждаме скафандрите си, Лъки. Спомняш ли си?
— Разбира се. И аз точно това направих.
— Несъмнено той ни е погодил този номер. Намираме скафандър с разрез и мислим, че е благороден човек. Следващият път ще му станем лесна плячка. Не се хващай на въдицата му, Лъки. Той е един…
— Почакай малко, Бигман, почакай! Недей да правиш прибързани заключения. Ъртейл каза, че Майндс се е опитвал да убие и него. Да допуснем, че сме му повярвали. Да приемем, че Майндс се е опитвал да повреди скафандъра му и той е открил това навреме. Тогава логично е Ъртейл да ни предупреди да внимаваме за същия трик. Може би това е работа на Майндс.
— Марсиански пясъци, Лъки! Не може да бъде! Този младеж, Майндс, е натъпкан с хапчета за сън, а и откакто сме на тази нещастна скала не сме го изпускали от погледа си.
— Добре. Но откъде знаем дали Майндс спи и е под лекарско наблюдение? — попита Лъки.
— Гардома каза… — започна Бигман и млъкна.
— Точно така! Гардома каза! Все пак ние не видяхме Майндс. Знаем само какво е казал доктор Гардома, а той е голям приятел на Майндс.
— И двамата имат пръст в тази работа — каза Бигман, убеден мигновено в думите си. — Подскачащи комети…
— Чакай, чакай, не подскачай така. Велика Галактико, Бигман, аз само се опитвам да подредя мислите си, а ти все ме прекъсваш. — Тонът му беше толкова неодобрителен, колкото можеше да си позволи да бъде спрямо своя дребен приятел. — Досега си се оплаквал една дузина пъти, че не ти казвам всичко, което е в главата ми, преди да съм го обмислил окончателно — продължи той. — Ето защо го правя, глупако. Щом предложа някоя теория, ти веднага си готов за въоръжено нападение.
— Съжалявам, Лъки — извини се Бигман. — Продължавай.
— И така, сега Ъртейл е лесно да бъде заподозрян. Никой не го обича. Дори доктор Пивърейл. Видя как реагира само при споменаване на името му. С него се срещнахме само веднъж и ти не го хареса…
— Виж ти — промърмори Бигман.
— …аз също не го харесах. Всеки може да повреди този скафандър и да се надява, че подозрението ще падне на Ъртейл, ако деянието бъде разкрито, а то сигурно ще бъде, ако не предварително, то след като убие някой.
— Всичко това ми е ясно, Лъки.
— От друга страна — продължи Стар, — Майндс вече се опита да се освободи от мен с бластерен изстрел. Ако опитът му е бил сериозен, той не изглежда да е от типа хора, които биха направили нещо така задкулисно като срязване на скафандъра. Колкото до доктор Гардома, аз не смятам, че би се замесил в убийството на един член на Съвета само от приятелски чувства към Майндс.
— Тогава какво решаваш? — попита нетърпеливо Бигман.
— Засега нищо, освен че трябва да си лягаме — отвърна Лъки.
Той оправи леглото си и отиде в банята. Бигман погледна след него и сви рамена.
Скот Майндс седеше в леглото, когато на следващата сутрин Лъки и Бигман влязоха в стаята му. Беше бледен и изглеждаше уморен.
— Здравейте — поздрави ги той. — Карл Гардома ми каза какво се е случило. Не можете да си представите колко съжалявам.
Лъки отмина безмълвно тези негови думи.
— Как се чувствувате? — попита го той.
— Изтощен, но добре, ако разбирате какво искам да кажа. Ще бъда на вечерята, която дава Пивърейл.