С бластер, готов за стрелба, Бигман се зае да осъществи първия контакт. Първо радиото! Пръстите му бързо нагласиха копчетата за общо местно предаване. Може би врагът нямаше подходяща екипировка за приемане на вълновата дължина, на която Бигман можеше да предава. Невероятно, но възможно! Много невероятно и едва ли — възможно!
Все пак това нямаше значение. Винаги съществуваше алтернатива за светлинен бластерен изстрел срещу стената. Той би направил неговия въпрос достатъчно ясен. Един бластер има авторитет и начин на изразяване, който е разбираем навсякъде и на всеки език.
— Стой! — извика той с цялата сила, на която бе способен тънкият му глас. — Стой на място и не се обръщай! Към теб е насочен бластер!
Бигман включи светлината на скафандъра си и врагът замръзна в блясъка й. Дори не направи опит да се обърне, което бе за Бигман достатъчно доказателство, че е приел съобщението.
— Сега се обърни! — заповяда Бигман. — Бавно!
Фигурата се завъртя. Бигман държеше дясната си ръка в лъча светлина. Металната ръкавица обхващаше плътно едрокалибрения бластер. Очертанията му се виждаха достатъчно добре на светлината.
— Бластерът е зареден — каза Бигман. — И преди съм убивал хора с него, а съм и отличен стрелец.
Врагът очевидно имаше радио и приемаше, защото погледна бластера и направи движение с ръка, сякаш да предотврати евентуален изстрел.
Бигман изследва това, което можеше да види от скафандъра на врага и констатира, че е съвсем обикновен (И сириусианците ли използуваха такива познати модели?).
— Включен ли си на радиопредаване? — попита рязко Бигман.
Внезапният звън в ухото му го накара да подскочи. Гласът беше познат, макар и малко изменен от радиото.
— Това е писък на калугерица1, нали? — каза гласът. Никога през живота си Бигман не бе имал нужда от такава воля, за да не използува бластера си.
Оръжието подскочи конвулсивно в ръката му, а фигурата се дръпна бързо встрани.
— Ъртейл! — извика Бигман.
Изненадата му се превърна в разочарование. Не беше сириусианец! Само Ъртейл!
После в главата му проблесна мисълта: „Какво правеше Ъртейл тук?“
— Да, аз съм Ъртейл — каза той, — така че махни бластера.
— Ще го махна, когато аз реша — отвърна Бигман. — Какво търсиш тук?
— Мисля, че мините на Меркурий не са твоя частна собственост.
— Докато имам бластера, са мои, тлъстолико приятелче.
Бигман мислеше усилено и в известна степен безрезултатно. Какво да го прави сега този отровен скункс? Ако го върне обратно в купола, ще разкрие факта, че Лъки не е вече в мините. Би могъл да им каже, че се бави някъде, но тогава те щяха да заподозрат нещо нередно или да се забезпокоят защо не се обажда. И в какво престъпление можеше да обвиня Ъртейл? Мините бяха със свободен достъп за всички.
От друга страна не можеше да остане безкрайно дълго с насочен към него бластер.
Ако Лъки беше тук, той би намерил изход…
Сякаш телепатична искра пресече вакуума между двамата мъже, когато Ъртейл внезапно попита:
— А къде все пак е Лъки?
— Бъди спокоен — отвърна Бигман, а после изведнъж го попита с укор: — Преследваше ни, нали? — Той направи жест с бластера, сякаш да го накара да говори.
В светлината от скафандъра на Бигман скритото зад прозорчето на шлема лице на другия се наведе леко надолу, сякаш да проследи бластера.
— И ако е така — какво? — понита той.
Положението отново бе безизходно.
— Тръгнал си към един страничен проход, за да ни изненадаш в гръб — обвини го Бигман.
— Казах вече — какво от това? — Гласът на Ъртейл прозвуча почти лениво, като че ли собственикът му беше напълно отпуснат и се забавляваше от факта, че срещу него е насочен бластер. — Но къде е твоят приятел? Някъде наблизо ли е?
— Зная къде е. Не е нужно да се безпокоиш.
— Безпокоя се. Повикай го. Радиото ти е на локално предаване, иначе не бих те чувал толкова добре… Имаш ли нещо против ако включа устройството за подаване на вода? Жаден съм.
Ръката му бавно се задвижи.
— Кротко — предупреди го Бигман.
— Само да пийна малко.
Бигман го наблюдаваше напрегнато. Той не очакваше да бъде задействувано някакво оръжие от таблото на гърдите, но светлината от скафандъра можеше да бъде внезапно засилена до ослепителна интензивност или… или… каквото и да е друго.
Докато Бигман стоеше нерешителен, пръстите на Ъртейл завършиха своето движение и сега се чуваше само шумът от гълтането.
— Уплаших ли те? — попита спокойно Ъртейл.
Бигман не можа да отговори нищо.
— Е, извикай го, де! — Гласът на Ъртейл стана по-рязък. — Извикай Стар!
Под въздействие на заповедта ръката на Бигман започна да се движи и спря.