Те наистина бяха там. Венера беше по-високо от двете и представляваше диамантена капка бяла светлина, много по-ярка, отколкото ако се гледа от Земята. От Земята Венера се виждаше по-лошо. Местоположението й беше между Земята и Слънцето и когато се намираше най-близо до нея, можеше да се наблюдава само тъмната й страна. От Меркурий Венера се виждаше цялостно. В момента разстоянието между тях бе тридесет и три милиона мили и по-силните очи можеха да я видят като мъничък диск.
Дори от такова разстояние идващата от Венера светлина почти обезличаваше тази от Слънчевата корона и взирайки се в краката си. Лъки можеше да различи простиращата се от тях двойна сянка — едната (неясна) от короната и другата (отчетлива) от Венера. Питаше се дали при идеални условия не се получава и трета сянка — от самата Земя.
Лъки откри лесно и Земята. Тя бе съвсем близо до хоризонта и макар да не бе по-ярка от която и да било звезда или планета около нея. Земята бледнееше в сравнение с величествената Венера. Тя бе по-слабо осветена поради по-голямата си отдалеченост от Слънцето и не така забулена в облаци, поради което отразяваше по-малка част от падналата върху нея слънчева светлина. Освен това бе два пъти по-далеч от Меркурий, отколкото Венера.
Все пак в едно отношение Земята бе несравнимо по-интересна. Светлината на Венера беше чисто бяла, докато зимната светлина грееше като синьозелена жарава. Освен това близо до нея, току на хоризонта, бе изгряла малката жълта светлинка на Луната. Земята и Луната представляваха заедно уникална гледка в небето на другите планети от вътрешната страна на орбитата на Юпитер.
Лъки съзерцаваше гледката може би прекалено дълго, но нищо не можеше да направи. Начинът му на живот понякога го откъсваше задълго от родната планета, от което тя му ставаше още по-мила.
Всичките квадрилиони човешки същества в Галактиката имаха земен произход. Фактически в почти цялата история на човечеството Земята е била негов единствен дом. Кой ли човек би могъл да наблюдава без вълнение петънцето земна светлина?
Лъки откъсна очи от гледката, поклащайки глава. Имаше да се върши работа. Той тръгна с твърда стъпка към сиянието на короната, плъзгайки се леко по повърхността, както бе подходящо при слаба гравитация, фиксира светлината на скафандъра и съсредоточи вниманието си върху земята пред него, за да се предпази от грубата й неравност.
Лъки имаше представа какво можеше да открие, но предположението му все още не бе потвърдено от фактите. Той изпитваше ужас от дискутирането на такива идеи, които понякога не бяха нищо повече от интуитивни догадки. Дори не обичаше да мисли за тях. Съществуваше твърде голяма опасност да привикне към идеята, вярвайки й като на истина и неумишлено да затвори съзнанието си за алтернативни възможности. Забелязал бе това да се случва с темпераментния, готов бързо да повярва и действува Бигман. Неведнъж бе наблюдавал как неясните възможности стават твърди убеждения в съзнанието му.
Лъки леко се усмихна при мисълта за малкия човек, който можеше да бъде неразумен и неуравновесен, но винаги бе верен и храбър. Той предпочиташе да има до себе си Бигман пред флотилия въоръжени космически кораби с великани на борда си.
Сега, когато се плъзгаше леко по меркурианския терен, на Лъки му липсваше дребничкият марсианец с малкото лице и тази липса заличаваше отчасти неприятното усещане от връщането на мисълта му към предстоящата задача.
Бедата беше, че трябва да вземе предвид толкова много допълнителни фактори.
Първият беше самият Майндс със своята нервност, неуравновесеност и неувереност в себе си. Наистина, изобщо не можа да се установи доколко нападението над Лъки е било моментна лудост и доколко — добра пресметливост. Второ, д-р Гардома, който беше приятел на Майндс. Дали бе непоправим идеалист, завладян от мечтата за осъществяването на проекта „Светлина“ или защищаваше Майндс заради някаква лична изгода? А ако беше така, в какво се състоеше тя?
Самият Ъртейл беше център на смута. Той възнамеряваше да провали Съвета и главен обект на атаката му бе Майндс. С арогантността си, естествено, той предизвикваше омраза, където и да отидеше. Майндс, разбира се, го мразеше. Гардома — също. Омразата на Пивърейл бе много сдържана. Дори не пожела да обсъди поведението на този човек с Лъки.
На банкета Кук се въздържаше от разговор с Ъртейл. Нито веднъж не го погледна. Дали искаше да избегне острия му език или имаше някаква по-специална причина?
Кук нямаше много добро мнение и за Пивърейл. Срамуваше се от факта, че старецът се е вманиачил на тема Сириус.