Освен всички тези неща оставаше да се отговори на още един въпрос. Кой бе повредил неговия топлоизолиращ скафандър?
Имаше твърде много фактори. Лъки бе прекарал през тях мислена линия, но тя беше все още бледа. Той отново избегна да се съсредоточи върху нея.Трябваше да поддържа съзнанието си отворено.
Теренът стана стръмен и Лъки нагласи механично крачката си към него. Толкова бе потънал в мисли, че гледката, открила се пред очите му на върха на възвишението, го завари неподготвен и го порази.
Най-високата точка от горния ръб на Слънцето беше над начупения хоризонт, но още не се бе подало самото слънце. Показваха се само малка част от протуберансите по ръба му. Те бяха яркочервени, а в самия им център имаше един съставен от ослепителни ленти, издигащи се плавно нагоре и навън.
Контрастни и ярки на фона на меркурианските скали, незамъглявани от атмосфера или прах, те представляваха невероятно красива гледка. Сякаш огнените езици изникваха от тъмната повърхност на Меркурий или хоризонтът представляваше гигантски вулкан, изригнал и заснет секунди след това.
Лъки знаеше, че наблюдаваният от него протуберанс можеше да погълне сто земни кълба или пет хиляди меркуриански. Той гореше и осветяваше Лъки и всичко около него.
Лъки угаси светлината на скафандъра, за да го наблюдава по-добре.
Озарените от протуберансите скални повърхности се къпеха в червеникава светлина, а всички останали повърхности бяха черни като въглен. Сякаш някой бе нашарил с червени ленти една бездънна яма. Точно това бе Червеният призрак на Слънцето.
Ръката на Лъки хвърляше върху гърдите му сянка, наподобяваща тъмно петно. Теренът пред него мамеше, тъй като светлите петна, конто улавяха и най-малката неравност, заблуждаваха окото и то оценяваше погрешно естеството на повърхността.
Лъки запали отново светлината на скафандъра и продължи напред по кривината на Меркурий към протуберансите. С всяка измината миля Слънцето се издигаше с шест дъгови минути.
Това означаваше, че след по-малко от миля той ще се озове на Сгряваната от Слънцето страна на Меркурий и да види самото Слънце.
Лъки нямаше как да разбере, че в същия момент Бигман е заплашен от смърт чрез измръзване. Щом стъпи на Огряваната от Слънцето страна, мисълта му се съсредоточи само върху това, че тук се крият проблемът, заплахата и решението.
10. ОГРЯВАНАТА ОТ СЛЪНЦЕТО СТРАНА
Сега се виждаха повечето протуберанси, които станаха още по-яркочервени. Короната не изчезна (нямаше атмосфера, която да разсейва светлината от протуберансите и да заличава по-слабите светлинни излъчвания), но това вече не бе тъй важно. Звездите бяха още на небето и Лъки знаеше, че ще останат там дори и след като цялото Слънце изгрее на меркурианското небе, но кой би им обърнал внимание сега?
Лъки тичаше с равномерна крачка, която можеше да поддържа с часове без да усети преумора. При тези обстоятелства той чувствуваше, че би могъл да тича така даже при земна гравитация.
Внезапно, без предупреждение или каквато и да било предвещаващо сияние на небето, се появи Слънцето!
По-скоро една тънка като косъм линия от него. Това бе една непоносима ивица светлина, открояваща ръбовете на начупената скална линия на хоризонта, сякаш някой небесен художник бе очертал сивия камък с ослепително бяла боя.
Лъки хвърли поглед назад. По простиращия се зад него неравен терен се виждаха червени като протуберансите петна. Но сега, точно в краката му, проблясващи от силната светлина, имаше тънък равен слой от бели, привлекателни скални образования.
Той отново пое напред, а светлата ивица на хоризонта се разшири малко, а после все повече и повече.
Ръбът на Слънцето се виждаше ясно. В средата беше малко издигнат над хоризонта и в двата края леко се закривяваше надолу. Кривата би изглеждала ужасно плоска за очите на човек, привикнал към кривината на гледаното от Земята Слънце. Освен това слънчевият блясък не заличаваше протуберансите, които пълзяха по края му като пламтящи червени змии с дебелината на косъм. Протуберансите, разбира се, бяха по цялото Слънце, но можеха да се видят само по краищата. Върху лицето му се губеха сред ослепителната светлина.
А над всичко беше короната!
Дори докато наблюдаваше Слънцето, Лъки се чудеше по какъв начин топлоизолиращият скафандър е бил приспособен за предназначението си.
Един поглед от Меркурий към ръба на Слънцето би бил достатъчен, за да ослепеят завинаги незащитените очи. Видимата светлина беше със слаба интензивност, но силното нефилтрирано от атмосфера ултравиолетово излъчване означаваше смърт за зрението и… дори край на живота.