Все пак стъклото от лицевото прозорче на топлоизолиращия скафандър беше с такава молекулярна структура, че прозрачността му да намалява право пропорционално на яркостта на падащата върху него светлина. Само малка част от един процент от слънчевия блясък проникваше през прозорчето и той без риск и почти без напрежение можеше да се взира в Слънцето. В същото време излъчваната от короната и звездите светлина преминаваше без да бъде затъмнявана.
Топлоизолиращият скафандър го защитаваше по друг начин. Той бе импрегниран с олово и бисмут, но не толкова, че да се увеличи прекомерно теглото му, а само достатъчно за да спира ултравиолетовото и рентгеновото излъчвания на Слънцето. Скафандърът притежаваше положителен заряд, за да отразява по-голямата част от космическите лъчи. Магнитното поле на Меркурий беше слабо, но поради близостта му до Слънцето интензивността на космическите лъчи бе голяма. Те се състояха от положително заредени протони, а както е известно, еднополюсните заряди се отблъскват.
Разбира се, скафандърът го защитаваше от горещината не само посредством изолационните си съставки, но и чрез огледалната си повърхност, представляваща псевдотечен молекулярен пласт, задействуващ се от контролното табло.
Жалко, че скафандърът не е универсален, размишляваше Лъки, след като беше обсъдил предимствата му. Слабостта на конструкцията му, определена от малкото количество метал, го правеше непригоден за друго освен за защита от топлина и радиация.
Лъки беше вече навлязъл една миля в Огряваната от Слънцето страна, а не чувствуваше прекалено силно горещината.
Това не го изненада. За хората, които стоят у дома си и чертаят своите познания за Космоса само от субетерните трилъри, Сгряваната от Слънцето страна на всяка планета без атмосфера бе просто твърда маса с непроменлива горещина.
Това беше крайно опростяване. Горещината зависеше от разстоянието от Слънцето до хоризонта. Например на мястото, където се намираше в момента, само част от Слънцето се подаваше над хоризонта и до него достигаше сравнително малко топлина, която се разпределяше върху голяма площ, защото лъчите се докосваха почти хоризонтално до повърхността.
„Времето“ се променяше при навлизане навътре в Огряваната от Слънцето страна, а в частта, където Слънцето бе високо в небето, картината приличаше на описваните в субетерните предавания. Освен това, тук винаги имаше сенки. При отсъствието на въздух светлината и топлината се движеха по права линия. Нито едната, нито другата можеха да достигнат сянката освен в малки участъци чрез отражение от околните, огрети от Слънцето части. Затова сенките бяха леденостудени и въгленочерни, въпреки така горещото и ярко Слънце.
Лъки усещаше тези сенки все по-осезателно. Отначало, след появата на горния ръб на Слънцето, теренът бе почти целият в сянка с изключение на отделни светли петна. Сега, когато Слънцето се издигаше все по-високо, светлите петна се разширяваха и обединяваха, а ясно очертаните сенки бяха отстъпващи зад камъните и хълмовете петна.
По едно време Лъки умишлено влезе в сянката на една скала с диаметър сто ярда и сякаш за една дълга минута се върна на Тъмната страна. Слънчевият пек, който едва усещаше, докато беше под преките му лъчи, стана по-доловим, макар и по-слаб. Навсякъде около сянката теренът блестеше ярко на слънчевата светлина, докато в самата сянка трябваше да включи светлината, за да му осветява пътя.
Той не можеше да не забележи разликата между сенчестите и осветените повърхности, защото поне на Огряваната от Слънцето страна на Меркурий имаше някаква атмосфера, макар и не като земната. Тук нямаше азот, кислород, въглероден двуокис или водни пари. Нищо подобно. На Сгряваната от Слънцето страна обаче живакът би заврял, сярата ще е в течно състояние, а ще има и редица летливи сплави. Следи от изпарения на такива вещества се забелязваха върху свръхнагрятата повърхност. Изпаренията замръзваха в сенките. Тази мисъл си проби път до съзнанието на Лъки, когато изолираните му пръсти минаха леко по тъмната повърхност на една издатина и се изцапаха с живачен скреж, който блестеше под светлината на скафандъра. Когато излезе на светло, скрежът бързо премина в полепнали капки течност и после бавно се изпари.
Слънцето като че ли печеше все по-ярко. Това не безпокоеше Лъки. Дори горещината да стане непоносима, винаги можеше да избяга на сянка, за да се охлади.
Късовълновото излъчване бе може би по-опасно. Но Лъки се съмняваше дали има сериозен риск при кратковременно излагане. Работниците на Меркурий изпитваха ужас от облъчване, защото непрекъснато бяха изложени на малки дози. Той си припомни как Майндс бе наблегнал на факта, че видяният от него саботьор стоял неподвижно на Слънцето. Учудването му от този факт бе естествено. При хронично облъчване бе глупаво всяко удължаване на престоя на слънце. Лъки се надяваше, че не ще му се наложи да се бави.