Той пресичаше тичешком петната възчерна земя, които изпъкваха мрачно на сиво-червеникавата меркурианска почва. Беше му доста позната. Приличаше на марсианската и представляваше смес от силикати с примес на железен окис, който и придаваше червеникавия оттенък.
Черното бе по-озадачаващо. Там почвата бе определено по-гореща, защото поглъщаше повече слънчева топлина.
Както тичаше, Лъки се наведе и откри, че черните петна са по-скоро ронливи, отколкото твърди. Гребна част от тази почва върху бронираната си ръкавица. Разгледа я. Това можеше да бъде графит, желязо или меден сулфид. Както и редица други неща, но Лъки би се обзаложил, че е някаква разновидност ма нечист железен сулфид.
Накрая направи почивка в сянката на една скала и се огледа. Слънцето беше вече почти изгряло над хоризонта и Лъки прецени, че за час и половина бе изминал около петнадесет мили (В момента обаче бе по-важно да използува икономично запаса от хранителна смес в скафандъра, отколкото да оценява разстоянието).
Вляво и вдясно от него имаше кабели от проекта „Светлина“ на Майндс. Точното им местоположение не беше от значение. Разположени бяха на площ стотици квадратни мили и нямаше смисъл да броди безцелно между тях, за да търси саботьор.
Майндс бе опитал този начин и не бе успял. Ако обектът, видян от него, наистина е бил саботьор, може някой от купола да го е предупредил. Майндс не е криел, че отива на Огряваната от Слънцето страна. Лъки обаче скри. Надяваше се този път да няма предупреждение. Освен това той притежаваше уред, какъвто Майндс нямаше. Лъки извади малкия ергометър от джоба. Хвана го в шепа пред себе си и насочи върху него цялата светлина на скафандъра.
След като го включи, червеното сигнално петно светна с невероятна яркост при поднасянето му на слънчевата светлина. Лъки се усмихна сдържано и го нагласи. Късовълновото излъчване идваше от Слънцето. Сигналната светлина угасна.
После Лъки излезе от сянката и огледа хоризонта във всички посоки. Къде ли можеше да има (ако изобщо имаше) друг източник на атомна енергия освен Слънцето? Той откри, разбира се, указание за наличието на купола, а характерната за този район светлина на ергометъра стана по-ярка, когато го насочи надолу. Електроцентралата на купола беше на дълбочина почти една миля под повърхността и от мястото, където стоеше, бе необходим двадесетградусов наклон на уреда за отчитане на максималната енергия.
Той бавно се завъртя, държейки ергометъра внимателно между показалците на двете ръце, за да не би непроницаемият материал на скафандъра да блокира лъчевия поток към уреда. Завъртя се втори път, после трети.
Стори му се, че в определена посока показва съвсем кратко проблясване, което бе наистина достатъчно слабо, за да се види на фона на слънчевата светлина. Може и да си въобразява. Опита отново. Сега нямаше грешка!
Лъки погледна в посоката, в която бе реагирал уредът и тръгна натам. Не изключваше вероятността да е доловил само следа от радиоактивна руда.
Една миля по-нататък Лъки за пръв път видя един от кабелите на Майндс. Това по-скоро бе мрежа от кабели, лежащи полузаровени в земята. Той вървя няколкостотин ярда по нея и стигна до квадратна метална плоча със страна четири фута, която бе полирана до блясък. Отразяваше звездите като езеро с кристално чиста повърхност.
Лъки си помисли, че ако застане в подходящо положение без съмнение ще види отражението на Слънцето. Усети, че плочата променя ъгъла на наклона си, преминавайки от хоризонтално към вертикално положение. Лъки отмести поглед за да види дали изместването е така съобразено, че винаги да улавя Слънцето. Когато погледна отново плочата, той се удиви. Повърхността й не беше вече кристално чиста, а матово черна. Тя бе толкова тъмна, сякаш цялата светлина на Слънцето не би успяла да я просветли.
После, докато наблюдаваше, тази тъмна матовост потрепери и се разчупи на парчета. Повърхността на плочата бе отново кристално чиста и бляскава.
Лъки я наблюдаваше още три цикъла, докато ъгълът на изместване я правеше все по-вертикална. Първо, невероятно отражение; после, съвсем тъмна матовост. Стигна до извода, че в периода на матовост плочата поглъща светлината, а в периода на кристална чистота и бляскавост я отразява. Фазовата промяна можеше да бъде равномерна или с тенденция за неравномерност. Не можеше да се бави, за да разбере. Но дори да можеше, едва ли щяха да му стигнат познанията по свръхоптика, за да разбере целта на цялата тази работа.