— Създаден съм на една от планетите на Сириусианската конфедерация.
Лъки се намръщи. Гласът бе съвсем неприятен. Малкото роботи земно производство, които Лъки бе виждал в експерименталните лаборатории, бяха снабдени с говорен апарат, който чрез директен звук или радио звучеше така приятно и естествено като школуван човешки глас. Сириусиандите сигурно имаха и по-добри модели.
Съзнанието на Лъки се насочи към по-непосредствения проблем.
— Трябва да намеря сенчесто място. Ела с мен.
— Ще ви насоча към най-близката сянка — отвърна веднага роботът.
Той потегли в тръс, движейки се с твърде неравномерна крачка. Лъки го последва. Той не се нуждаеше от упътване, за да достигне сянката, но остана след него, за да наблюдава походката му.
Това, което от разстояние му изглеждаше като тромавост, отблизо се оказа силно накуцване. Накуцване и дрезгав глас. Две несъвършенства в робот, който имаше вид на великолепно механично чудо.
Хрумна му, че роботът може би не е приспособен за горещината и радиацията на Меркурий. Те вероятно го бяха повредили. Като истински учен Лъки почувствува леко съжаление. Роботът бе твърде добър, за да се прахосва с лоша експлоатация.
Наблюдаваше машината с възхищение. В масивния череп от хромова стомана имаше крехка платино-иридиева гъбеста структура с яйцевидна форма, голяма приблизително колкото човешки мозък. В нея се появяваха и изчезваха за една милионна част от секундата квадрилиони позитрони. Така те чертаеха предварително изчислени маршрути, които дублираха по опростен начин мислещите клетки на човешкия мозък.
Инженерите бяха пресметнали тези позитронни маршрути така, че да бъдат удобни за човечеството и бяха запечатали в тях Трите закона на роботиката.
Първият закон гласеше, че робот не може да навреди на човешко същество или да го остави да пострада. Нищо нямаше предимство пред него. Нищо не можеше да го замени.
Вторият закон гласеше, че роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, освен ако нарушават Първия закон.
Третият закон позволяваше на робота да се защитава с уговорката, че с това не нарушава първите два закона.
Лъки излезе от краткотрайния си унес, когато роботът се спъна и почти падна. Лъки не видя никаква, дори най-незначителна нередовност. Ако имаше една ивица, черната сянка щеше да я разкрие.
На това място теренът бе гладък като тепсия. Роботът просто се спъна без причина и залитна на една страна. Той възстанови равновесието си след лудо обикаляне в кръг. После пак пое към сянката, сякаш нищо не беше се случило.
Явно е в лошо експлоатационно състояние, помисли си Лъки.
Влязоха заедно в сянката и Стар включи светлината на скафандъра.
— Ти правиш грешка като разрушаваш необходими съоръжения — каза Лъки. — Причиняваш вреда на хората.
На лицето на робота не се появи никакво изражение. Не би и могло. Нито се долови вълнение в гласа му, когато каза:
— Аз се подчинявам на заповеди.
— Това е Вторият закон — каза строго Лъки. — Освен това не трябва да се подчиняваш на заповеди, които вредят на човешки същества. Така ще нарушиш Първия закон.
— Не съм виждал никакъв човек. На никого не съм навредил.
— Навредил си на хора, които не виждаш. Аз ти го казвам.
— Не съм навредил на никой човек — продължи да упорствува роботът, а Лъки се намръщи на лекомисленото повторение. Вероятно не беше много нов модел, въпреки лъскавия си външен вид.
— Инструктиран съм да избягвам хората. Предупреждават ме, когато идват хора, но за вас не бях предупреден.
Погледът на Лъки се премести от сянката към яркия меркуриански пейзаж. Червеникав и сив в по-голямата си част, той беше нашарен от големи петна черен ронлив материал, който изглежда беше нещо обикновено в тази част на Меркурий. Лъки мислеше как Майндс два пъти бе забелязвал робота (сега неговият разказ придобиваше смисъл) и как бе го изгубил от погледа си, опитвайки се да го доближи. Неговото собствено тайно нашествие на Сгряваната от Слънцето страна, съчетано с използуването на ергометър, за щастие бе измамило робота.
— Кой те предупреди да избягваш хора? — попита внезапно и настоятелно той.
Лъки не очакваше, че ще успее да изненада робота. Неговият мозък е само един механизъм, размишляваше той. Не може да бъде измамен или заблуден, както не можеш да измамиш светлината на скафандъра да се включи, когато се престориш, че натискаш бутона за включването й.
— Инструктиран съм да не отговарям на този въпрос — отвърна роботът и после бавно и със скрибуцане, сякаш думите излизаха против волята му, добави: — Не желая да ми задавате повече такива въпроси. Те са обезпокоителни.