Изглежда краката му бяха останали без сила, а роботът сякаш тежеше хиляда фунта.
Дори в условията на слабата меркурианска гравитация задачата изглеждаше непосилна за него. Движеше го само желязната му воля.
Главата на Лъки влезе първа в сянката. Светлината беше блокирана. Той почака малко, дишайки тежко и после с усилие, натоварващо до скъсване бедрените му мускули, се придърпа по земята веднъж и още веднъж.
Лъки беше в сянката. Извън нея бе останал само единият крак на робота, който отразяваше във всички посоки ослепителната светлина на Слънцето. Лъки погледна през рамо и отбеляза това като на сън. После почти с облекчение се остави да изпадне в безсъзнание.
По-късно сетивата му бавно, на периоди, възвръщаха способността си да възприемат.
После, след доста време, той лежеше спокойно и усещаше мекото легло под себе си, опитвайки се да си припомни тези периоди. В паметта му се бяха запечатали откъслечни картини на приближаващи се хора, смътно впечатление от преместване в ракетно превозно средство и загриженият глас на Бигман.
След това ново изпадане в безпаметство, последвано от ясен спомен за вежливия глас на д-р Пивърейл, който му задаваше тихо въпроси. Лъки си спомняше, че му отговаря смислено, така че до този момент сигурно беше минало най-лошото от неговото изпитание. Той отвори очи.
Все още със спринцовка в ръката си, д-р Гардома го гледаше с меланхоличен поглед.
— Как се чувствувате? — попита той.
— Как би трябвало да се чувствувам? — усмихна се в отговор Лъки.
— Мисля, че мъртъв, след всичко през което сте минал. Но вие имате забележителен организъм, така че ще живеете.
Бигман, който неспокойно се въртеше в края на полезрението му, сега излезе на преден план.
— Недей да благодариш на Майндс — отбеляза той. — Защо този откачалник не се е приземил, за да вземе Лъки, щом е забелязал крака на робота? Какво е чакал? Не е ли оставил нарочно Лъки да умре?
Д-р Гардома остави спринцовката и започна да си мие ръцете.
— Скот Майндс беше убеден, че Лъки е мъртъв — отвърна той, стоейки с гръб към Бигман. — Единствената му мисъл е била да стои настрана, за да не бъде заподозрян в убийство. Знаеше, че се е опитвал да убие Лъки преди и че другите щяха да си спомнят това.
— Как е могъл да си го помисли? Роботът…
— Майндс бе с ума си тези дни. Той извика помощ. Направи възможно най-доброто.
— Успокой се, Бигман — обади се Лъки. — Не бях в опасност. Проспах този момент в сянката, а сега вече съм съвсем добре. Какво стана с робота, Гардома? Прибрахте ли то?
— Донесохме го в купола. Мозъкът му обаче беше свършил и не можеше да се изследва.
— Много лошо — каза Лъки.
— Хайде, Бигман, елате — повиши глас лекарят. — Оставете го да спи.
— Хей… — възкликна възмутено Бигман.
— Той не ми пречи, доктор Гардома — намеси се веднага Лъки. — Всъщност искам да поговоря с него на четири очи.
Д-р Гардома се поколеба, после сви рамена.
— Нуждаете се от сън, но ще ви дам половин час — каза той. — После трябва да излезе.
— Ще излезе.
Щом останаха сами, Бигман сграбчи Лъки за рамото и силно го разтърси.
— Глупчо такъв — укори го той, — ами ако горещината не бе убила робота точно навреме… както при субетерните…
— Това не беше съвпадение, Бигман — усмихна се весело Лъки. — Ако бях чакал края си като в субетерните програми, щях да бъда мъртъв. Трябваше да измамя робота.
— Как?
— Мозъчната му кутия бе фино полирана. Тя отразяваше голяма част от слънчевите лъчи. Това означаваше, че нагряването на позитронния мозък е било достатъчно силно, за да го повреди, но не и за да го извади напълно от строя. За щастие меркурианската почва в тази част на планетата се състои предимно от рохкава черна субстанция. Успях да размажа малко от нея върху главата му.
— И какво постигна?
— Черното поглъща топлината, Бигман. То не я отразява. Температурата на позитронния мозък бързо се покачи и той почти веднага умря. Все пак роботът беше близо до… но това няма значение. Случи ли се нещо тук, докато ме нямаше?
— Нещо? Уф! Слушай!
И докато Бигман говореше, Лъки слушаше, а изражението на лицето му ставаше все по-строго. Към края на разказа вече се мръщеше гневно.
— Защо все пак се би с Ъртейл? Глупаво е било.
— Лъки, това беше стратегия! — отвърна обидено Бигман. — Ти винаги казваш, че се ръгам като бик напред и не може да се очаква от мен нещо умно. Това беше умно. Знаех, че ще мога да го натупам при слаба гравитация.
— Изглежда, че едва си успял. Глезенът ти е навехнат.