CXXXIII
Дочуят ли монетен звън,
ще бъдат винаги нащрек,
а щом не карат зимен сън,
и джобът няма да е лек…
Добре е младият човек
да бъде буден в младостта —
преди да легне във ковчег,
ще си подремне в старостта.
CXXXIV
За тях и в църквата света
молба от мен ще се открие.
Не оценят ли щедростта,
дръпнете им ушите вие!
Все някой, знам, ще ми натрие
носа, че давам пет пари,
ала такива сме си ние
към непознатите дори.
CXXXV
Мишо Кюл д’У100 с Шарло Таран101
с какво ли аз да ги подхвана?
Сто су да хвърля с щедра длан,
за тях ще е небесна манна…
И чифт обувки ми остана —
обуят ли ги, нямам други,
но нека ходят с тях при Жана102
или при своите съпруги.
CXXXVI
На властелина Дьо Грини103
(с Бисетр, крепост тъй значима!)
му давам кулата в Бийи,
пък ако тя прозорец има,
да се потруди и за трима,
но да я стегне някой ден —
пари на заем той да взима,
обаче да не търси мен.
CXXXVII
На Дьо ла Гард104, Тибо… Тибо ли?
Сгреших. Та той се казва Жан.
Какво да дам? Май все неволи
останаха на преден план.
От мен да мине: в „Буре-хан“105
дай боже да избегне мрака —
Пиер Жоньовоа106 пиян
отдавна вече там го чака.
CXXXVIII
Да бъде, както съм решил:
с Мотен107, а също тъй с Роснел108,
да цъфне като карамфил
Базание109 при Дьо Руел110.
И вече към съда поел,
дарявам тази китка цвете
на Д’Естутвил111 — добър и смел,
и най-достоен сред мъжете.
CXXXIX
Предлагам му една балада
като любовен еликсир —
това е моята награда
за неговия сватбен пир.
Сразил Рьоне д’Анжу112 в турнир,
той тъй спечели свойта дама —
такъв герой, такъв кумир
и в митологията няма.
Балада за Робер д’Естутвил113
Ален от изгрева, като перце
мощният ястреб високо се вдига;
близо до своя възлюбен с крилце
радостно пърха една чучулига;
обич такава на всеки му стига,
ангелска песен се носи във храма —
знайте, че пише в любовната книга:
„Тъй ни е писано — все да сме двама.“
Дама сте вие на мойто сърце —
ето: готов съм да мъкна верига…
Лавър лазурен е вашто лице,
образ-спасител, щом буря се вдига;
разумът може и да не достига,
екне във мене най-сладката драма —
ревностно служа на тази интрига:
тъй ни е писано — все да сме двама.
Скръб ли разкъса и мойто сърце
в най-съдбоносните няколко мига,
щом като видя аз вашто лице,
всичко изчезва, мъглата се вдига…
С божата помощ до жътва се стига,
хвърля ли семе сред нива голяма —
пее от жажда в полето авлига:
„Тъй ни е писано — все да сме двама.“
Вашата милост напълно ми стига,
бие сърцето ми — няма измама! —
с радост приемам такава верига:
тъй ни е писано — все да сме двама.
CXL–CXLI
CXL
Жан Пердрие и Франсоа114
да стиснат празната ми шепа,
че тези братя буржоа
са ми оказвали подкрепа…
Тя бе особено свирепа,
когато пред един владика
чистосърдечно ме наклепа
във Бурж на Франсоа езика.
CXLI
Балада срещу завистливите езици
В арсеник, в сяра, в негасена вар,
във лава от олово и силиций,
във лой и луга на продажна твар,
в помия на прокажени старици,
във черна смрад от скапани чепици,
във пикоч и фъшкия на лихвар,
във змийска кръв, кипяла барабар
със жлъчки на чакали и лисици,
във нощното гърне на дърт знахар —
да пържим завистливите езици!
Във пяната на муле със самар,
което е скопено от ритници,
във лигите на котарака стар,
без кьорав зъб, със белнали зеници
(затуй лови наум маймуни с трици!),
и в дъното на запустял бунар,
където хвърлят всяка гадна твар
(влечуги разни, че и разни птици —
от тях повърнал би дори гробар!) —
да пържим завистливите езици!
вернуться
100
вернуться
108
вернуться
112
вернуться
113