Голямото завещание

CLXX

На Дьо Брезе135 какво бих дал?
Понеже ме спаси зимъска,
го произвеждам във маршал,
та да се перчи като гъска;
от скука нека да си блъска
главата в светлия затвор,
че писва и от песен дръзка,
когато е човек на зор.

CLXXI

На храбрия ни офицер136,
предвождащ нощната ни стража,
ще дам Марке и Филибер —
това са двама стари пажа,
слугували под патронажа
на полицай със дълъг нос…
Не ги ли включи в свойта стража,
направо ще се чувства бос.

CLXXII

А Жан, наричан Капелана137,
капелата ли да ми вземе?
Едната църква ми остана
наред със голото ми теме.
Но знам, че няма той да дреме,
щом литургията е кратка —
за изповед ще има време
при някоя женичка сладка.

CLXXIII

Макар че тридесет години
на мен не ми е виждал взора,
да спорят близки и роднини
с нотариуса на затвора!
Започне ли веднъж раздора
по завещанието мое,
Жан дьо Кале138 на всички хора
ще разясни кое какво е.

CLXXIV

Да коментира както ще
и тълкувания да дава,
във частност или въобще
за сроковете да внимава;
преписвайки го до забрава,
да има право и на глас
(включително да съкращава!) —
на всичко съм съгласен аз.

CLXXV

Но ако някой мой наследник
е във задгробния живот,
чрез споменатия посредник
той има право на отвод.
А завещаният имот
ще се даде на други хора
Жан дьо Кале, човек с подход,
по съвест ще решава спора.

CLXXVI

Сложете ме във храма наш
„Сент Авоа“139, като почина —
там на таванския етаж
да си вися като картина,
рисуван с въглен, че мнозина
ме знаят черен по природа…
Уви, без паметник ще мина,
защото ще издъни пода.

CLXXVII

А пък на гроба ми мизерен
най-скромен надпис поставете,
Писец да няма, въглен черен
ще ви попадне във ръцете.
С големи букви там пишете,
но без излишна суматоха!
Поне с това ме запомнете,
че бях един добър пройдоха.