CLXXXV
Да бъде всичко завещано,
де факто юрнато в галоп,
кюре ми трябва по-отбрано —
Тома Трико146, другар до гроб.
Понеже плаща като поп,
сърцето ми за комка тупка…
Дано изпразни своя джоб
и той във „Каменната дупка“147!
CLXXXVI
Щом моите другари клети
ми метнат черния саван,
със свещ на мене да ми свети
Гийом дю Рю148 ще е призван.
Пребит съм и онеправдан,
че удря сетният ми час,
но щом мирише на тамян,
за прошка ще помоля аз.
Балада за прошка
Монаси, плувнали във лой,
и монахини на диета,
кибици, фукльовци безброй,
слугини, знаещи секрета
за свалянето на корсета,
и куртизанки с галещ глас,
и самовлюбени контета —
за прошка моля всички аз.
Жени (и то какви — от сой!)
със напращели деколтета,
мъже, налитащи на бой,
и акробати по гащета,
освирквани и от хлапета,
че ни разсмиват час по час
със глупости на търкалета —
за прошка моля всички аз.
Но ненамерил миг покой
сред развилнелите се псета,
от глад претръпнал в студ и в зной,
какво му пука на поета!
Бих пръднал (мамка им проклета!)
на техния фасон със бяс,
но като дупката девета
за прошка моля всички аз.
Да бъдат бити тия псета
с какво ли не и час по час,
докато станат на парчета —
за прошка моля всички аз.
Заключителна балада
Дотука всичко завеща
и свърши клетият Вийон.
Разчуе ли се за смъртта,
червете се — достоен фон
е туй на гонен от нагон
любовен и загинал млад, —
че кле се в божия хормон,
разделяйки се с този свят.
Измама няма — любовта
му смачка целия фасон,
далече го прокуди тя
да скита сам и без подслон:
ни храст, ни заек — стръмен склон,
по който той раздра отзад
едничкия си панталон,
разделяйки се с този свят.
Бедняшка бе му участта
под тегнещия небосклон:
пронизан от любов в гръдта,
умря един ездач без кон;
но с порив като скършен клон,
отрупан целият със цвят,
той бе достоен за поклон,
разделяйки се с този свят.
Във разрез със добрия тон
(на Ваша милост тъй познат!)
гаврътна чашата Вийон,
разделяйки се с този свят.