XVIII
Попитал властелинът строг:
„Защо пиратстваш в този свят?“
Отвърнал онзи с глас висок:
„Защо ми казваш ти пират?
С черупка и с попътен глад
кръстосвам целия екватор —
да бях на армии богат,
бих станал също император.
XIX
Но моите шансове какви са,
когато зная, че така
съдбата лошо ме ориса,
а аз на нея съм слуга?
Утеха е за мен сега:
живееш ли мизерно днес,
изчезва всичко по̀ така,
че даже и едната чест.“
XX
А императорът тогаз
приключил спора с апостроф:
„Богат ще те направя аз,
животът ти ще стане нов.“
Така е. Само благослов
човешкото у нас разкрива —
Валерий14, римски философ,
разправя истини такива.
XXI
Пред император ей такъв
да можех аз да се помоля,
бих имал шанс от плът и кръв —
и ако в новата си роля
реша да грабя и да коля,
правете ме на пух и прах!
Човекът върши зло в неволя,
от глад вълкът не знае страх.
XXII–XLI
XXII
Тъгувам днес за мойта младост
(за възрастта на любовта,
когато аз изпитвах сладост),
но си отиде младостта.
Дали пеша си тръгна тя,
или на кон — е под въпрос.
Съвсем внезапно отлетя,
оставяйки ме гол и бос.
XXIII
Остави ме да чезна в мрака,
от смисъл всякакъв лишен,
като съвсем ненужна драка,
израснала на чужд терен.
Забравил своя дълг свещен,
готов да ме натика в гроба,
днес бяга ближният от мен,
че нямам пукнат грош във джоба.
XXIV
От упреци не ме е страх:
аз не наддадох на тегло,
продажен приживе не бях
заради някакво легло,
на хора с мойто потекло
не се оказах в тежест много;
а който не е вършил зло,
не трябва да се съди строго.
XXV
Обичах — вярно е това! —
и да обичам съм готов,
но тъжен, с куркащи черва,
щом стане дума за любов,
съвсем отслабва моят зов
и тъй понятно днес това е:
за сития е танцът нов,
че гладна мечка не играе.
XXVI
Да бях прилежен ученик,
несвил по кривата пътека,
днес нямаше да съм длъжник,
бих имал дом с постеля мека.
Но колко му е на човека,
не взел се овреме в ръце?!
Сега е късно, тъй че нека
се къса моето сърце!
XXVII
Мъдрецът, каза ми го той
(и аз му следвах мисълта!):
„Във свойта младост, сине мой,
отдавай се на сладостта!“
Но с туй не свърши мъдростта
очакваше ме друга фраза:
че младостта е суета,
мъдрецът също тъй ми каза.
XXVIII
Минават дни… Като при Йов15
в платното нишката подскача.
А щом с платното е готов,
запалил стиска слама в здрача,
започва да гори тъкача
туй, дето тук-таме стърчи…
Не мога аз да се оплача —
смъртта и мен ще заличи.
XXIX
Мъжете где са отпреди,
които бяха в младостта
пред всички със едни гърди
и все със песен на уста?
Отнесе някои смъртта
и няма днес от тях следи —
да им е райска участта,
а Бог над живите да бди!
XXX
Успяха някои дори
да станат важни царедворци,
а други хляба без пари
го гледат само през прозорци,
пък трети — гиздави монаси! —
играят своите игри…
Седяхме уж на общи маси,
а днес иди ни разбери!
XXXI
На господарите ни кръста
от Господа е отреден —
и без да си помръднат пръста,
живеят те живот блажен.
А за бедняци като мен
едно търпение остана…
Докато други всеки ден
го прекаляват със прехрана
XXXII
Че пият вино, си личи,
месото го ядат със сос,
а за яйцата на очи
не го и правя на въпрос.
Не са като зидаря прост,
от помощ дето има нужда —
самички вдигат тост след тост
и плюскат те без помощ чужда.
XXXIII
Изглежда, че разгорещен
отбих от темата встрани —
не ми е писано на мен
да бъда съдник в наши дни
относно чуждите злини…
Да бди Исус Христос над нас
и нека да ме извини:
написаното писах аз.
XXXIV
Ще спра. Шегата настрана.
И даже давам дума мъжка.
Защо да местя планина,
когато може да се кръшка?
Беднякът, дето охка, пъшка,
като че ли му е горещо,
говори често без задръжка.
Или поне ви мисли нещо.