Голямото завещание

XXXV

Закърмен съм със неохота,
наследник съм на нищетата —
баща ми не видя в живота
и опакото на парата;
на дядо му Орас съдбата
преследва ни като прокоба —
ще ни извади Бог душата,
дордето ни натика в гроба.

XXXVI

Потърся ли за бедност лек,
крещи душата ми: „Позор!
Не се оплаквай, мой човек,
и от богатия Жак Кьор16
си по-добре — не, няма спор;
макар облечен в шаяк груб,
си жив, наместо да си тор:
във гроб разкошен — жалък труп.“

XXXVII

Той беше важен господин,
а днес не е дори боклук.
Давид го казва в псалм един:
изстина мястото му тук…
Простете грешника неук,
ако ви дава пак урок —
оставям казаното тук
на всеки срещнат теолог

XXXVIII

Дете не съм (добре го зная!)
на ангел някакъв небесен.
Баща ми свърза двата края
и днес лежи във гроба тесен.
Ще се превърне всичко в плесен.
И мойта майка ще умре.
Синът й в този свят чудесен
едва ли ще е по-добре.

XXXIX

Аз знам, че бедни и богати,
и врагове по мироглед,
и мъдреци, и психопати,
велможи и слуги безчет,
жени с късмет и без късмет,
и с най-различна красота
не ще пропуснат своя ред
в обятията на смъртта.

XL

Умират Парис и Елена —
обречена е всяка плът.
Човек се гърчи в пот студена
от страх, че ще му спре дъхът.
Приключил с жизнения път,
той си отива от земята —
безпомощни са да го спрат
детето, братът и сестрата.

XLI

Премахва хубавия тен
смъртта — променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.