И син, получил от бащата
Виена и Гренобъл в дар,
и рицар, с тежък меч в ръката
най-смел бургундски господар,
подобно кой да е коняр
преял и пил като злодей,
ги чака черният кошмар,
че тленното го вятър вей.
Смъртта не гледа кой е цар
и кой е приживе плебей,
а мери със един кантар,
че тленното го вятър вей.
XLII–XLVI
XLII
Щом папа, крал или дофин,
износени в добра утроба,
багажа сдават до един
в житейската си тъмна доба,
че аз ли, скитник чиста проба,
не ще умра? Но моля Бог,
преди да ме натика в гроба,
да ми даде по-дълъг срок.
XLIII
Не е безкраен до разкош,
а преходен е този свят.
Ще минем всичките под нож —
това го знае и богат.
Утеха е, че бил е млад,
за стареца, изпаднал в смут,
но върне ли се той назад,
ще кажат всички, че е луд.
XLIV
И като просяк най-злочест
той търси във смъртта подслон,
че както вчера, тъй и днес
душата му е тъжен стон.
И често, тръгнал по наклон,
се случва да не знае срам —
погазил божия закон,
той себе си убива сам.
XLV
Чаровен бил е той, но днес
до простотия го докара —
не представлява интерес
една маймуна, щом е стара.
Мълчи ли — удрят го в кантара
и му погаждат номера,
обади ли се — му се карат
и викат, че е дал фира.
XLVI
От ревност старите жени
направо ги избива пот,
че младите във наши дни
живеят по-добър живот.
И влизат в спор: защо са плод
на толкоз стари времена?
Но Бог мълчи от своя свод,
да не е губеща страна.
Жалбите на хубавата продавачка38
XLVII
И сякаш чувам песента
на хубавата продавачка —
как, жалейки за младостта,
нарежда като оплаквачка:
„О, старост — безнадеждна крачка,
съвсем ще грохна може би…
Съдбата толкова ме смачка —
защо поне не ме уби?
XLVIII
Красива бях, ала живота
направо всичко ми отне.
Търговец или поп с охота
ми падаха на колене,
че всеки мъж със портмоне
таеше някаква надежда.
А днес съм сякаш сред свине —
и просякът не ме поглежда.
XLIX
Отказах аз на не един
(в което нищо умно няма!)
заради онзи кучи син,
с когото исках да сме двама.
Обичах го с любов голяма —
дано го огън изгори
за туй, че гледаше с измама
да пипне моите пари.
L
И даже не обелвах зъб,
започнеше ли да ме рита —
бях вечно просната по гръб,
че той не знаеше насита,
пък аз забравях, че съм бита,
щом трябваше да се отдам…
Но можех ли да съм честита
при толкоз грях и толкоз срам?!
LI
Откакто се помина той,
години трийсет са това —
днес бръчките ми нямат брой,
а имах плът, и то каква!
Краката ме държат едва,
към нищо вече нямам вкус
и аз извръщам с гняв глава —
да се погледна ме е гнус.
LII
Къде ми е добрият тен,
косите — с мирис на поле,
и онзи поглед вдъхновен,
от който да ви стане зле;
къде е милото носле,
къде са нежните ушички
и веждите като криле,
и устните ми — блян за всички?
LIII
Къде са сочната ми плът
и кожата ми от коприна,
ръце и рамене, и гръд,
които можеш ли подмина?
Ала година след година
с мен времето се подигра…
Къде е китната градина
сред прелестните ми бедра?
LIV
Набръчках се и побелях,
а погледът, до вчера жив,
не тласка никого към грях,
защото е съвсем мъглив;
сама със този лайтмотив,
че хубостта ми отлетя,
се гледам днес: носът ми — крив,
беззъба — моята уста.
LV
Човешка хубост е това,
назад не мога да се върна —
трепери моята глава,
гръдта увисна като бърна,
не мога нищо да прегърна
и всички напъни са жалки,
градината съвсем посърна
сред тия пилешки пищялки.
LVI
Тъй за добрите времена,
които винаги ще тача,
подвила кротко колена,
и аз, глупачката, ви плача.
Но както огънят във здрача
ту лумва или пък изтлява,
човек не знае неудача
или пък тъне във забрава.“
Баладичен съвет на хубавата продавачка към леконравните момичета
вернуться
38