— Това беше поверително — смъмри ме мама, с право. — И това с голф количката не беше никак забавно. Не трябва да се правят шеги с инвалиди.
— Аз пък го намерих за много забавно — каза татко.
— Виждам първите лодки! — извика госпожа Таселхоф, възхитена.
От устието на Канале Гранде се приближаваха автентично украсените лодки и от далеч се виждаше колко са пъстри.
— Виж, там е червената гондола — каза Матиас.
Наистина, тя се приближаваше. На греблото отново стоеше едноокият старец, облечен както преди няколко дни. Гондолата се движеше малко на разстояние от другите, по-близо до стената на кея. За моя изненада, тя зави доста неочаквано. С няколко силни тласъка на греблото едноокият старец я избута към площадката на кея, където стояхме ние.
— Но какво прави той? — попита мама.
— Нямам представа — отговори татко.
Гондолата се опря в стълбите на кея.
Жестикулирайки, старецът махна към нас.
— Изглежда, иска да се качим в гондолата — каза госпожа Таселхоф.
— На мен по-скоро ми се струва, че иска да ни изпъди от тези места — възрази мама.
— Не мисля така — отговори госпожа Таселхоф.
— При всички положения иска нещо — каза мама.
— Вероятно сто и петдесет евро в аванс — предположи господин Таселхоф.
Старецът ни разбра и поклати глава. Той махна отново, този път по-нетърпеливо. Да ни прогони ли се опитваше? Може би е от пожарната? Никъде не виждах пожарогасители, но червеният цвят пасваше идеално.
Изведнъж на кея стана блъсканица. Хората се бутаха все повече и около мен настъпи истински хаос.
— Ние дойдохме тук първи — възмути се господин Таселхоф.
Госпожа Таселхоф взе решение:
— Трябва да се качим в гондолата, преди другите да са ни изпреварили. Ще дадем на стареца някое и друго евро и готово.
— Sorry!
Някой от тълпата си проправи път напред и избута зрителите встрани. Очевидно с грубото си поведение и с блъскане беше предизвикал суматохата. Не можех да видя кой е, но за това пък го чувах много добре. Ругаеше ядосано на италиански, защото не се придвижваше достатъчно бързо. Тогава той извика над главите на зрителите нещо на стареца в гондолата, който от своя страна му отговори. Звучеше като предизвикателство.
Госпожа Таселхоф направи голяма крачка напред и се качи в гондолата.
— Който превари, той завари! — Тя вдигна поглед към нас. — Хайде, какво чакате! По-добро място от това няма да намерим през целия ни живот!
Господин Таселхоф и Матиас я последваха послушно в гондолата и седнаха. Междувременно нахалникът в тълпата, на когото видях само тъмната коса, избута встрани последните зрители, които все още стояха на пътя му. За съжаление, това бяхме аз и моите родители.
Татко започна да роптае, защото мама едва не падна, ала все пак успя да я задържи в последния момент. Но аз самата загубих равновесие и полетях към водата. С плясък паднах в канала и потънах като камък.
Водата не беше много студена, поне не по-студена от тази в басейните, но след непоносимите летни горещини бе истински шок за организма. Да оставим настрана факта, че бе абсолютна клоака. Все някъде венецианците трябваше да изхвърлят отпадъчните си води и така на разположение се оказваха каналите, които в крайна сметка се намираха точно пред входната им врата, в буквалния смисъл на думата.
Изплувах на повърхността и шумно си поех въздух.
— Ана! — чух да вика майка ми. — О, боже, тя падна във водата!
Нищо не виждах, косата ми висеше като сноп водорасли пред очите. О, боже, може би това наистина са водорасли! Вонящи, зелени, токсични канални водорасли!
Нечии ръце ме сграбчиха и ме измъкнаха от водата, заедно с чантата ми, която стисках здраво. В края на краищата в нея беше новият ми айпод. Надявах се, че не беше пострадал!
Набързо махнах водораслите от очите ми и за мое щастие, открих, че е била само косата ми. След това забелязах, че се намирам в червената гондола, в която се бях проснала като изхвърлена на брега риба. Над мен видях уплашеното лице на Матиас, който ме гледаше през рамо:
— Добре ли си, Ана?
— Вие сте виновен за това, хулиган такъв! — чух да вика госпожа Таселхоф. — Ако не бяхте блъскали така хората, това нямаше да се случили! При това видяхте, че вече сме наели гондолата!
При стеклите се обстоятелства не бих казала „наели“, по-подходящо би било „превзели“.
— В края на краищата той спаси Ана — отбеляза Матиас.
Той? Кой? Надигнах се и започнах да се оглеждам наоколо с премрежен поглед. Първо видях парада на историческите лодки, които минаваха покрай нас. След това погледът ми се спря на стария гондолиер, чието единствено око ме гледаше неразбиращо. Горе на кея забелязах в тълпата облекчените лица на родителите ми.