Във всеки случай, аз вече не се страхувах и това ме правеше щастлива. И разбира се, фактът, че най-накрая щях да се прибера у дома.
Мона Фаустина ни чакаше с обвинително изражение и обясни, че всъщност трябва да платим наем и за следващата седмица, защото новината за нашето заминаване й е дошла изневиделица.
— Щях да потърся нови наематели, ако знаех, че ще се изнесете!
— Ще платим само за един допълнителен ден, при това от учтивост — отговорих й. — И за това ще искаме едно порядъчно парче сирене. От прясното, не това от миналата седмица. И хляб, естествено. — Забелязах озадачения поглед на Себастиано и се изкашлях. — Не съм вечеряла.
— Искате да ме съсипете! — вайкаше се мона Фаустина, но това не й попречи да ни приготви поисканото и накрая да сграбчи сръчно монетите, които Себастиано й подаде. — Какво ще стане с нещата ви, няма ли да ги вземете? — искаше да знае тя.
— Няма да ни трябват повече — заяви Себастиано.
Тогава сбогуването на мона Фаустина стана далеч по-любезно, отколкото можеше да се очаква при нормални обстоятелства. Дори ми се стори, че забелязах една едва забележима усмивка, преди да си тръгнем.
— Едно нещо е сигурно — заявих на улицата, докато си отхапвах от хляба със сиренето. — Тази жена умее страхотно да преговаря.
— Ти също — каза Себастиано, усмихвайки се.
— В тези времена самотните жени нямат друг избор. — Всъщност го казах на шега, но докато го изговарях, осъзнах колко вярно беше.
Себастиано също отхапа от хляба със сиренето, след това отново аз и докато стигнем до площадката на кея, изядохме всичко.
Качихме се в гондолата, която бе закотвил там. Остави свещта в определеното за това място и закрепи дългото весло в дьржача, премести се в задната част на лодката и я отблъсна от кея. Докато управляваше гондолата с ловки движения през нощния лабиринт от канали, аз седях на пейката и поглеждах крадешком към него. Той не се виждаше особено добре, защото свещта се намираше в другия край на лодката. Светлината която достигаше до нас от факлите и фенерите, които горяха по бреговете на каналите, също бе слаба. Въпреки това не ми убягна нито един детайл от външността му. Мрачното изражение на лицето му, мощният силует на раменете му, очертанията на краката му. Дори забелязах слабия блясък в очите му и се почудих какво ли си мисли, докато отново и отново прокарваше греблото през водата и се взираше над главата ми в мрака.
Дали си мислеше за това, как щеше да измъкне Барт от затвора и да разбере какво се е случило с Тревизан и Клариса? Как щеше да надхитри Алвизе и веднъж завинаги да го победи?
На мястото на Себастиано постоянно бих си мислила за това и бих си нацапала гащите от страх. Но аз не бях на негово място, бях само едно момиче, което случайно бе попаднало в миналото. Бях изпълнила моята задача от хода на историята и спасила един мъж, рискувайки собствения си живот. Бях преживяла достатъчно. Следователно бях заслужила завръщането ми у дома и вече нямах нищо общо с цялата тази работа.
Само се чудех откъде идваше това странно чувство, сякаш ме глождеше гузна съвест. Въпреки че бе невъзможно, тъй като наистина не можех да намеря основателна причина за това. Нито една. Решително изправих рамене и погледнах право напред, докато не наближихме къщата на куртизанката.
Себастиано завърза гондолата за един от стърчащите от водата колове. Качих се на кея и изчаках, докато той не дойде при мен. Мълчахме, не казахме нито дума дори и когато го последвах до портата. Себастиано почука по-силно, отколкото бе необходимо. Мариета лично ни отвори вратата.
— Ето ви и вас най-накрая! — Независимо от късния час, тя беше сияйно красива. И най-вече миришеше хубаво. Ни най-малко на мръсно. За поздрав ме прегърна и ме целуна по бузата. Въпреки това не сбърчи нос, а точно това очаквах да направи. — Наредих да ти подготвят ваната и ти приготвих чисти дрехи.
— Това наистина е супермегаяко! — извиках с възторг, но прозвуча по-скоро като „Каква неизмерима благодат!“, но дори и така идваше от дъното на душата ми. После колебливо погледнах към Себастиано. — Искам да кажа, не знам дали...
— Разполагаме с достатъчно време — прекъсна ме той.
— И няма чужди мъже в къщата — каза Мариета. —Тази вечер не са предвидени празненства.
— О, това е... това не беше необходимо — рекох аз.
— Не е заради теб — информира ме Себастиано. — А само защото е неделя.
— Моите момичета и аз имаме свободен ден, защото така е редно — добави Мариета.