— Само ако знаехме какво е намислил да прави с тях!
— Във всеки случай, той все още се нуждае и от двамата, иначе нямаше да ги държи живи.
Това беше гласът на Хосе.
— Трябва да освободим Клариса възможно най-бързо! Защо да чакаме, когато можем да го направим веднага?
Това беше Барт! Той бе излязъл от затвора!
Без да се колебая, отворих вратата и се втурнах в стаята.
— Бартоломео! Ти отново си тук!
Барт ме погледна и ми се усмихна. Заедно със Себастиано и Хосе седеше пред камината. На пръв поглед изглеждаше, че времето, прекарано в затвора, не му се беше отразило зле, но когато го огледах по-внимателно, видях, че бе отслабнал значително. Очевидно в затвора не му бяха давали особено много храна. След това забелязах подутината на челото му, вероятно резултат от нападението със свещника. Над веждата имаше разкъсна рана във всички възможни цветове, която тепърва заздравяваше. Но като изключим това, изглеждаше добре. Той дори се беше избръснал гладко, което оцених като добър знак.
Усмихнах му се лъчезарно.
— Значи, старият Джакопо е успял!
— Джакопо? — попита Барт.
Себастиано се изкашля, след което каза кисело:
— Не искам да съм дребнав, но той дължи свободата си на мен.
Погледнах го учудено.
— Наистина ли? Как успя?
— С достатъчно златни монети тук почти всичко е възможно — каза Хосе. — За наше щастие, имаме много от тях на разположение. Все за нещо трябва да е от полза надзираването на исторически ценности. — Той се ухили и намигна със здравото си око. — Между другото, моите уважения за съобщението. Изумих се, когато го видях.
— Какво съобщение? — искаше да узнае Барт.
Отворих уста да му обясня, но не излезе нито стон.
— Не мога да ти кажа — рекох смутено.
— Бариерата — поясни Себастиано.
Барт погледна ядосано за миг, но после сви примирено рамене.
— На мен никой нищо не ми казва. Както и да е. Мисля, че е опасно да продължаваме да седим тук и да чакаме, докато Тревизан и Клариса са в лапите на Малипиеро. Знаем къде ги държи в плен, така че трябва да...
— Вие знаете? — извиках невярващо. — Къде са те?
— В една къща на Джудека*.
* Остров, който се намира южно от историческия център на Венеция. — Бел. прев.
— Тогава защо не...
Себастиано ме прекъсна.
— Междувременно вече узнахме часа на решението. Дотогава трябва да чакаме, преди това не можем да направим нищо.
— Кога е? — попитах аз.
— На разсъмване — заяви Себастиано. — Разполагаме с достатъчно време преди това да те върнем обратно. Веднага след това ще се отправим с гондолата към Джудека.
— Но Малипиеро няма да се оставят да бъдат хванати натясно толкова лесно — възразих аз. — Те със сигурност са поставили патрули!
— В часа на решението това няма значение — каза Хосе.
— Какво трябва да значи това? — попитах. Стана ми зле при мисълта, че Себастиано трябваше да се изправи срещу вражески сили, подкрепен само от едноокия стар испанец и Барт, който все още бе слаб заради престоя си в затвора.
— В часа на решението присъстват единствено тези, за които предварително се знае — отговори Хосе на въпроса ми.
Ако това трябваше да бъде някакво обяснение, аз не го разбрах.
— Така е — добави Себастиано, който най-вероятно бе забелязал, че нищо не бях разбрала. — Важното е само да сме в точното време на точното място. Съдбата ни показа, че ние трябва да бъдем там. След това всичко останало само ще се нареди. Ще успеем или ще се провалим.
Под „съдба“ той имаше предвид „огледало“, разбрах го от колебанието в гласа му, което идваше от бариерата заради присъствието на Барт.
— Но няма да е лошо да наемете няколко силни мъже, които да ви подкрепят, ако се стигне до битка!
Хосе поклати глава.
— Няма да ни придружават непознати.
Невярваща, гледах ту Хосе, ту Себастиано. Не схващаха ли, че по този начин котката сама си отхапва опашката? Тъпото огледало им беше показало, че щяха да се осмелят да отидат в бърлогата на лъва сами, и следователно те се придържаха към това! Ама че глупост! Защо не можеха просто да го игнорират и да го направят по различен начин?
— Няма да стане — каза Себастиано, наблюдавайки ме. Не за първи път отгатваше какво ми се върти в главата. Навярно мислите ми лесно се четяха по лицето ми.