— Все пак може да се опита — казах упорито.
Хосе се изкикоти. Сбръчканото му от старост лице придоби хитро изражение.
— Мнозина и безброй пъти са се опитвали да действат в противоречие с изискванията на съдбата. Нека един много стар човек ти каже, че това не става, скъпо дете.
— След като сте толкова умен, защо тогава не знаете какъв ще е краят?
— Защото времето след часа на решението е забулено в тъмнина — отговори загадъчно той.
— Едва след това ще се покаже изходът — допълни Себастиано.
— Ти може да умреш!
— Приел съм го.
„Но не и аз!“ — искаше ми се да извикам. Вместо това се отпуснах в един свободен фотьойл и се загледах в огъня. Настъпи мълчание.
Само за да кажа нещо, изтърсих следващия си въпрос.
— Колко е часът?
— Преди малко удари матутин — рече Барт.
С други думи, беше малко след един часа през нощта.
— Ако искаш, можеш да поспиш един час — предложи Себастиано. — Или да хапнеш нещо.
— Не съм уморена. И не съм гладна.
— Но аз съм. — Хосе се надигна. — Ако носът ми не ме е заблудил, е останало печено от вечерята. Ще отида да проверя в кухнята.
Барт също се изправи.
— Аз също бих хапнал няколко хапки. В затвора храната не ставаше за ядене. — Той ми намигна. — Ще се видим по-късно. Разбира се, ще се сбогуваме, преди да потеглиш.
Той излезе от стаята заедно с Хосе, а двамата със Себастиано останахме сами.
Като предпазна мярка избягвах да гледам към Себастиано. Защото, ако го направех, неизбежно щях да погледна и към огромното легло, което стоеше до стената зад него, а нямаше никакво съмнение какво се случва в тази стая, когато не беше неделя. Изведнъж дишането ми стана тежко.
— Много си красива — рече Себастиано.
— Ами... това е от къпането. — Все още гледах пода, беше по-безопасно.
— Ана. — Себастиано стана от стола и дойде при мен. — Много ще ми липсваш, когато си заминеш. —Той клекна пред мен, докато лицето му не се изравни на височина с моето. — Мислиш ли, че можем да се срещнем отново?
Разбира се, сега погледнах към него.
— Да, при всички положения! — изтърсих, а гласът ми прозвуча толкова развълнувано, че се притесних. Но в този момент не можех да се преструвам, Себастиано беше твърде важен за мен. — Мога да ти дам мобилния ми номер, ако желаеш — казах припряно. — Също така имам профил и във фейсбук! — Спрях, защото ми се стори толкова странно да говоря за мобилни телефони и фейсбук в тази обстановка и в тази рокля, но в същото време си върнах едно мъничко парченце от моя обичаен свят, за който копнеех така силно.
— Ще се намерим — каза той. Очите му блестяха в сюрреалистично синьо, а усмивката му ме хвърли в тотално чувство на обърканост. Не можех да мисля трезво. Само едно нещо знаех със сигурност: исках отново да ме целуне.
Той се наведе напред и ме прегърна. Някак си изведнъж и двамата се озовахме във фотьойла, а Себастиано ме държеше здраво в обятията си. Мигновено всичките ми мисли се изпариха. И тогава изведнъж устните на Себастиано се долепиха до моите и той започна да ме целува страстно. Сърцето ми биеше лудо и с едно кътче на моето все още активно съзнание си зададох въпроса дали човек може да припадне от целувки — за няколко секунди сериозно се притесних, че може да загубя съзнание и така да пропусна най-хубавото — но продължих да отвръщам на целувките на Себастиано с убеждението, че никога досега не бях изживявала нещо толкова прекрасно.
Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. И точно когато си го мислех, се чу трясък, който дойде отдолу и беше толкова силен, че на секундата се отдръпнахме един от друг.
— Какво... — заекнах аз.
Себастиано изглеждаше обезпокоен.
— Това беше един от аркебузите.
— Какво е аркебуз?
— Оръжие. Казах на Бартоломео да ги зареди.
— Искали сте да вземете оръжие?
— Няколко — рече Себастиано. — Освен тях и обичайните саби и ножове, аз ще нося също и арбалет. —Той се изправи и тръгна към вратата. — Ще отида да проверя.
— Чакай. Означава ли това, че се подготвяте за битка?
Той се спря на вратата.
— Със сигурност. Или смяташ, че сме толкова наивни, да се появим там напълно невъоръжени и беззащитни, за да може Малипиеро да ни очисти?
— Какво можех да си мисля, след като ми казахте, че не можете да вземете подкрепление с вас? — Погледнах го любопитно. — В огледалото ли видяхте, че ще се появите там тримата? В часа на решението?
Себастиано кимна и с чувство на безпокойство разбрах, че той е всичко друго, но не и уверен в победата. Преглътнах и преминах към въпроса, който ме вълнуваше най-много.