— Огледалото щеше ли да ви покаже, ако се отнасяше за една чисто самоубийствена мисия?
Преди да успее да ми отговори, ме връхлетя една друга страшна мисъл.
— Алвизе и човекът, който управлява за него пътуването във времето, те със сигурост също имат огледало. Тогава ще знаят, че ще дойдете! А също и колко души сте и какво оръжие имате! Те знаят дори точния час! Просто трябва да заемат позиция и да чакат, докато не се появите!
— Огледалото показа, че ще нахлуем необезпокоявани в къщата.
Продължавах да не разбирам.
— Но те също това трябва да са го видели! Или тяхното огледало показва различни неща от вашето?
— Не точно — рече Себастиано. — То може да покаже просто различна гледна точка.
— Значи, нещо като откъс, на който вашето пристигане не може да се види?
Себастиано кимна.
— Нещо такова.
— Но чисто теоретично в къщата биха могли да ви нападнат от засада — настоях аз. — С една дузина тежко въоръжени убийци!
— Това не може да стане — изрази несъгласието си Себастиано. — Защото те имат същото ограничение, както и ние: не могат да си осигурят допълнителна помощ, могат да разчитат само на тази, която е била показана в огледалото. Тази част от бъдещето е, така да се каже, сигурна. Моментът, в който съдбата може да се промени по непредвидим начин, идва след това.
— В часа на решението — казах, макар че сега имах по-неясен поглед върху нещата, отколкото в началото. Не исках да мисля за това, как огледалото на Алвизе му бе показало цяла банда въоръжени съучастници, така че победата му да е сигурна.
Себастиано бе на път да отвори вратата, когато Барт я бутна от външната страна. Лицето и ризата му бяха почернели от сажди, а очите и зъбите му изпъкваха в бяло върху черния фон.
— От кой некадърник набави барута? — попита той. — Грешен му е съставът. Аркебузът сам гръмна! Замалко да вдигна във въздуха цялата водна зала!
— Трябва да има и друг прах — отговори Себастиано и се обърна към мен. — Ще сляза долу. Преди да тръгнем, ще те викна.
Но аз вече се бях изправила и го последвах до вратата.
— И аз ще дойда.
— Ще е доста скучно.
Не можеше да бъде скучно, когато той бе наблизо. Но не го казах, вместо това добавих:
— Винаги съм искала да видя как се зареждат аркебузи.
Действително гледката на зареждането на аркебузите не беше много вълнуваща. Това бяха недодялани оръжия с грубо изсечени дръжки и дълга желязна цев, а принадлежностите към тях бяха сходни на тези, които използвахме вкъщи за запалване на камината. Поне така разбрах колко бе сложно зареждането на пушка в петнайсети век, да не говорим за острия мирис на барут (миришеше подобно на китайските бомбички след запалването им). Като че ли в този век нищо не ставаше без неприятни миризми.
Мъжете заредиха оръжията и прибраха всичко в един сандък. Докато се чудех дали Малипиеро също зареждат аркебузите си, се огледах наоколо. От галерията водеха стълби надолу. Една част от залата бе построена във водата, така че можеше да се влезе с лодка директно в къщата. Като надникнах през парапета на галерията, забелязах гондолата. Беше покрита с платнище, но на едно място се открояваше огненочервеният цвят на дървото.
Може би беше само плод на въображението ми, но изведнъж почувствах необичайното вълшебство на тази лодка. Когато затворих очи, ми се стори, че вече виждам ярката светлина, в която този минал свят щеше да се разтвори и да изчезне пред очите ми.
Беше време. Хосе слезе по стълбите до водния праг и дръпна платнището от гондолата.
— Можем да тръгваме — обърна се дружелюбно към мен.
Разбира се, думите му не бяха неочаквани, но въпреки това се чувствах съкрушена. Безпомощно погледнах към Бартоломео. Сега бе време да си кажем сбогом! Изведнъж почувствах силната потребност да заплача. Едва удържах сълзите си.
Застанах пред Барт и наведох глава.
— Довиждане — казах с тънък глас.
— Най-вероятно няма — отговори той тихо, поколеба се за момент, но след това пристъпи напред и ме прегърна. — Ти си едно смело момиче. Никога няма да те забравя.
— Аз също. — Сега вече се разплаках. — Благодаря за всичко — изхлипах аз.
— Аз ти благодаря.
— И поздрави Клариса от мен, чуваш ли? Кажи й, че винаги ще си мисля за нея! И че й пожелавам цялото щастие на земята! Пожелавам го и на двама ви!
Той ме пусна и кимна с извърнато лице.
— Хайде, вече е време да тръгваш.
Набързо избърсах сълзите си и чак тогава забелязах, че по ръцете ми има следи от сажди. Красивата и чиста рокля също бях успяла да нацапам. Нямаше значение, на кой ли му пукаше за малко мръсотия.