Себастиано и Хосе вече се бяха качили в гондолата.
— Веднага след като я върнем, ще дойдем да те вземем — каза Себастиано.
Хосе отблъсна гондолата от стълбите в посока към портата на залата. Докато Себастиано отключваше решетката, Мариета се появи в горната част на галерията.
— Събудила съм се точно навреме! — извика тя. —Твърде студено е да се излиза без наметало!
— Ще се оправя — викнах в отговор.
Наистина беше студено, направо вълчи студ, но за краткото разстояние ми се стори прекалено да похабя хубавите дрехи. Бях се наметнала само с един шал, защото щях да се озова в моето време с моите собствени дрехи.
Въпреки че се виждаше, че Мариета е станала току-що от леглото, тя беше красива, както винаги. Нощницата й бе от прозрачна коприна и с дългата си черна коса приличаше по-скоро на секси фея, но за първи път не ме притесняваше фактът, че изглеждаше страхотно.
— Благодаря ти за всичко — рекох й на сбогуване. — Най-вече за красивите рокли!
Гондолата се понесе бързо и плавно през вратата по канала и Бартоломео и Мариета изчезнаха от погледа ми. Героично потиснах едно последно хлипане и седнах с изпънати рамене на пейката.
Междувременно Себастиано закачи фенера на носа на лодката, докато Хосе управляваше греблото в задния й край.
Не говорихме много, защото нямахме време. Себастиано тъкмо бе седнал до мен, когато наближихме мястото, където бях паднала във водата и спасена по време на Регата Сторика. Поглеждайки назад, ми се струваше, че бяха изминали години, а в действителност бяха само четири седмици.
— Почти стигнахме — каза Хосе. С черната си превръзка на окото на светлината на фенера той приличаше на герой, току-що изскочил от някоя легенда, за да ни прави компания.
Ами ако наистина е така? — мина ми през ума. Може би той наистина идваше от една неизследвана досега ера, пълна с богове и митични същества. Точно както и старата Есперанца. Дали тя бе негова спътница от тази далечна и непозната епоха?
Инстинктивно сложих ръка върху кесията на колана ми и усетих очертанията на котешката маска и малката фигурка на свети Себастиано.
— Започва се — каза Себастиано, който седеше до мен, и ме прегърна, а аз се вкопчих в него. Изведнъж ужасно се уплаших. Ами ако не оцелееше през часа на решението и никога не го видех отново?
— Не искам да се връщам — изтърсих аз.
— Какво? — попита той.
— Искам да остана тук. При теб. Да ме вземеш със себе си до Джудека. Можеш да ми покажеш как се стреля с аркебузата.
Над гондолата се заформи сребърна линия.
— Не! — извиках. — Позволи ми да дойда с теб! Вратът ми ще ме засърби, ако ни загрози опасност!
— Не става, Ана. — Той опря челото си до моето. Думите му прозвучаха със съжаление, но това нищо не променяше. Сребърната линия бързо стана по-широка и се разля в ослепителна светлина. Ставаше студено и все по-студено. Всичко около мен започна да се люлее. Тъмните контури на къщите от двете страни на Канале Гранде се замъглиха. Светлината от факлите на брега бе погълната от сребърните отблясъци и накрая изчезна.
Клатенето ставаше все по-силно, светлината беше навсякъде — и тогава дойде силният гръм. И едновременно с него светът потъна в тъмнина.
Когато дойдох на себе си, не можех да повярвам на очите си. Очаквах всичко друго, но не и това. Според Себастиано трябваше да се появя посред бял ден във Венеция, по-точно казано, през 2009 година в деня на Регата Сторика. Или още по-точно: в същия миг, в който бе започнало пътуването ми в миналото.
Но по всичко личеше, че нещо се беше объркало. От гондолата нямаше и помен, да не говорим за Хосе и Себастиано.
Бях съвсем сама. И не само това: бях се озовала на място, напълно непознато за мен. Седях сред руини на нещо като сметище. Накъдето и да погледнех, виждах само пусти, разрушени каменни останки. Имаше още време до изгрев-слънце, но на хоризонта вече се вдигаха първите воали на зората, а също и залязващата пълна луна разпръскваше достатъчно светлина, за да видя цялата нищета около мен. Нищо друго освен руини докъдето ми стигаше погледът. Безлюдна пустош.
В далечината нещо клокочеше, сякаш течеше вода, и когато се загледах, забелязах тук и там между останките да блестят на лунната светлина тъмни водни повърхности, по краищата на които растеше блатна трева.
— Мили боже! — изпъшках. Изведнъж разбрах какво се бе случило. Намирах се във Венеция, но не беше градът, който познавах. Това, което се опитвахме да предотвратим, вече се бе случило. Алвизе бе променил хода на историята. Той беше убил Тревизан и по този начин беше поставил основите на едно различно бъдеще. Бъдеще, в което Венеция бе срината до основи от враговете.