И тогава се обърнах към моя спасител, който ме гледаше ядосано.
Беше Победителя.
Старият гондолиер му каза нещо, което звучеше като предупреждение.
— Трябва веднага да слезете — обърна се Победителя към мен на английски. Изглеждаше нервен.
— Просто забравете — отвърна госпожа Таселхоф. — Ние дойдохме първи. Ако някой трябва да слезе, това сте вие!
— Може да останете, но не и момичето!
— Няма проблем, аз така или иначе, нямам желание да се возя в гондола — обясних. Английският ми не е главозамайващ, но се надявах, че Победителя ме разбра. Сега забелязах, че все още носеше затъкнат в колана си ножа, който прибра при схватката с другия тип. Той даваше да се разбере, че не толерира никакво възражение.
Беше облечен също като стария гондолиер, само че изглеждаше много по-добре от него. В тесния клин прасците му изглеждаха много мускулести, а червената бродирана копринена одежда му стоеше превъзходно. Обувките изглеждаха малко глупаво с острата си като клюн форма, но се вписваха много добре с останалата част от костюма. Точно като шапката, която беше поставил на седалката до него.
Всичко това видях с крайчеца на окото си, докато се приготвях да се измъкна от гондолата. Обаче не беше толкова лесно, защото всичко, което носех, включително и чантата ми, беше подгизнало до последното влакно. Имах чувството, че тежа два пъти повече от обичайното. Когато направих крачка към стълбите, се разминах на косъм да не цопна отново в канала. Победителя ме задържа отзад за колана на панталона ми и ме спаси от едно повторно къпане в клоаката. През това време от кея татко се наведе напред с протегнати ръце, за да ми помогне да стъпя на брега. За части от секундата, преди да докосна пръстите му, чух Победителя да казва нещо от сорта на тропо тарди*, което на италиански вероятно означаваше „тромава камила“.
* Troppo tardi (ит.) — твърде късно. — Бел. прев.
След това, за моя безкрайна изненада, нещо между мен и кея започна да трепти. В началото приличаше на проблясък, който изглеждаше така, сякаш някой го прожектираше във въздуха, но след това феноменът стана плосък, сякаш между мен и хората на кея се образува пласт от чиста ослепителна светлина, която ставаше все по-плътна.
Баща ми и хората около него придобиха неясни очертания и едновременно с това бяха забулени от светлината, докато накрая съвсем не изчезнаха от погледа ми.
— Какво се случва тук? — викаше госпожа Таселхоф зад гърба ми. — Помощ! Хайнрих направи нещо!
Ако Хайнрих правеше нещо, значи, то не помагаше. Госпожа Таселхоф отново извика проглушително за помощ, а после изведнъж замлъкна.
Исках да кажа нещо, но гласните ми струни бяха като сковани от лед. Опитах се да протегна ръце, но тялото ми беше парализирано. Обгърна ме студенина, не можех да дишам. Около мен всичко започна да вибрира и да се движи. Бях разтърсена и разклатена, сякаш лодката се издигаше и в същото време пропадаше, макар че бе невъзможно да се случват и двете неща по едно и също време.
Удавила съм се, помислих си. Всъщност никой не ме беше спасил и лежах мъртва на жабунясалото дъно на Канале Гранде. Това, което чувствах сега, бяха, така да се каже, последните конвулсии на клетата ми аура, преди да изчезне завинаги в нирваната.
Ослепителната светлина ме обгърна изцяло и в следващия момент съвсем неочаквано експлодира, придружена от оглушителен трясък. След това целият свят потъна в абсолютна тъмнина.
* * *
Когато дойдох на себе си, не виждах нищо, но затова пък усещах много добре. Чувствах се като нарязана, добре сдъвкана и изплюта. От главата до петите ме болеше всичко. Най-лошо бе главоболието, сякаш отвътре някой удряше с чук или може би с кирка по слепоочията ми.
Изпъшках, за да привлека нечие внимание, и в същото време се опитах да разбера къде се намирам и защо лежа по гръб върху този твърд като скала под.
Наистина лежах върху камък, установих веднага след това. Пръстите ми напипаха неравен паваж. Мръсен паваж. Това, което докоснах, кучешко изпражнение ли беше? Всъщност да, мирише отвратително!
Но това не беше най-лошото. Бях гола! Дори бельото ми го нямаше! Веднага се опитах да изкрещя за помощ, но от гърлото ми не излезе и звук.
— Какво да правя с момичето, когато се събуди? — тихо попита мъжки глас. — Със сигурност скоро ще дойде на себе си.
— Същото като с другите — гласеше отговорът, също толкова тих. Та това беше гласът на Победителя! — Погрижи се да се облече и да се прибере вкъщи. След като дойде с нас, трябва да има дом тук.