Часът на решението бе донесъл победа на Алвизе. Себастиано... Може би не беше жив. Нито в миналото, нито другаде. И аз щях да срещна същата съдба. Все още помнех точните думи на Себастиано: Случва се пътуващите просто да изчезнат...
Най-вероятно беше само въпрос на броени мигове, докато времето забележеше, че някой не се вписва в обстановката, и хоп, вече го няма. Завинаги.
Толкова бързо се изправих, че си счупих един нокът. Като пренебрегнах това, се взрях в полумракa сякаш в следващия момент там някъде щеше да се отвори една дупка на времето и да ме погълне в нищото.
Обзе ме паника. Дишането ми стана тежко от ледения въздух, който пронизваше дробовете ми. Бях на косъм от това, да не изкрещя от ужас. Но нямаше значение колко силно или колко време щях да викам за помощ — тук никой нямаше да ме чуе, защото лагуната беше пуста.
От страх замалко да не забележа блещукащата наблизо светлина, която преди това я нямаше. Тя наистина беше много близо. Объркана, се огледах, но ми бяха необходими няколко секунди да осъзная, че светлината идваше от мен. По-конкретно, от кесията на колана ми. Сякаш там вътре светеше лампа с бяла светлина. Изведнъж светлината си проби път навън и оформи ярка линия, която се издигна около мен и се разрасна в пространството.
Котешката маска прави това! — ме прониза мисълта. Тънката линия ме обхвана изцяло и освен смразяващия студ усетих и познатото ми вече разклащане. Веднага след това последва взривът, а с него настъпи и тъмнината.
Дойдох в съзнание, следователно не бях паднала в някоя черна дупка. Но вече не се намирах при руините — забелязах това на мига, още преди да се изправя. Беше малко по-светло, отколкото преди, така че веднага познах къде съм: на същата уличка, където вече два пъти се бях озовавала. Изглеждаше по същия начин както последния път, изключено бе да греша. Отново бях в миналото!
Пътуването до ужасната алтернатива на бъдещето ми се стори като лош сън. Може би наистина беше такъв. Но тогава забелязах счупения ми нокът и праха от сипея, който бе полепнал по пръстите и роклята ми.
Погледнах към чантичката ми, но тя изглеждаше напълно безобидно. Въпреки това съдържанието на тази обикновена на вид вещ бе спасило живота ми! Изпълни ме гореща благодарност. Какъв късмет, че бях взела маската! Това беше като втори шанс, знак от съдбата, че може би бих могла да повлияя на часа на решението!
Ако времето тук бе продължило да тече нормално — а така си мислех, че бе станало, съдейки по това, което знаех — Себастиано и другите бяха на път за Джудека. Възможно бе дори вече да са пристигнали.
Ако исках да предприема нещо срещу грозящото събитие, то трябваше да действам незабавно.
Затичах се без колебание.
Камбаните удариха прим, когато стигнах до къщата на куртизанките. Зората бе започнала да отстъпва място на дневната светлина. Обезумяла, заудрях по вратата и ми олекна, когато веднага след това я отвориха. В отговор на тревожните ми молби камериерката веднага изтича да повика Мариета.
— Имам нужда от лодка и трябва да разбера къде се намира домът на Малипиеро в Джудека — казах, останала без дъх.
Човек трябва да й го признае на Мариета, не си губеше времето в празни приказки и въпроси, вместо това на секундата изпрати лодкаря си при гондолата, която беше закотвена в предната част на къщата, а прислужницата да донесе две топли одежди, едната за нея, а другата за мен.
— Наистина не знам как може да се разхождаш така в този студ — смъмри ме тя, докато гондолиерът потегляше и загреба бързо. — Защо въобще се върна? Нали Себастиано искаше да те качи на кораб, който да те отведе у дома!
— Ами той това и направи, но корабът... не можа да отплава. И тогава разбрах, че Себастиано... че той е в опасност! — Не знаех колко можех да кажа, без бариерата да се намеси, така че просто си опитах късмета. — Малипиеро отвлякоха Тревизан и Клариса. Себастиано, Хосе и Бартоломео искат да ги освободят.
— Знам — каза Мариета. — Дори им предложих да извикам няколко мъже за подкрепа, но те отказаха.
Гледах я с объркан поглед.
— А знаеш ли, че Алвизе... — иска да убие Тревизан и да промени бъдещето, така трябваше да продължи изречението, но не можех да го произнеса. Значи, беше запозната само отчасти. Тогава трябваше да бъда още по-благодарна, задето бе толкова отзивчива.