Със сигурност щеше да бъде по-предпазлива с оказването на помощ, ако знаеше, че Алвизе би минал през трупове, дори и през нейния, ако е необходимо! Нямах право да я излагам на такава опасност.
— Ако ми кажеш къде се намира къщата, мога и сама да отида — предложих й. — Нека просто твоят гондолиер ме остави там, не е нужно излишно да се безпокоиш.
— Глупости — отсече Мариета. — Никога няма да те оставя без закрила. Познавам Алвизе. Знам колко безмилостен може да бъде. Той наскоро наряза лицето на едно от момичетата ми просто защото тя отказа да участва в садистичните му сексуални игрички. Оттогава му е забранено да пристъпва в къщата. Той не е враг единствено на Себастиано, а и мой.
Това правеше нещата малко по-различни. Престанах да я спирам да идва. Определено нейното присъствие беше предимство за нас. Например ако се наложеше да се превързват рани.
Гондолата се носеше по широкия воден път, който разделяше останалите райони на града от Джудека. Вятърът беше пронизващо студен, треперех въпреки топлото наметало. От време на време навяваше пръски вода в лицето ми, докато накрая изгубих чувствителността на замръзналите ми нос и бузи.
Съвсем скоро в сивата мъгла пред нас видяхме брега, който за разлика от бъдещето не разкриваше гледка на свързани редици от къщи, а в непосредствена близост до сградите се намираха пасища и градини.
— Ето там е — каза Мариета и посочи правоъгълен палацо, заобиколен от градина. На съседната поляна пасяха овце.
На кея пред къщата имаше няколко гондоли, включително и червената.
— Те вече са в къщата — казах с лудо биещо сърце, докато гондолиерът акостираше. Къщата изглеждаше тиха и пуста, а капаците на прозорците бяха затворени. Нито една светлинка от свещ не се виждаше навън през процепите. Никъде нямаше пазачи, около къщата цареше тишина. С изключение на блеенето на овцете и шума на вълните, нищо не се чуваше.
— Тук нещо не е наред — каза Мариета и колебливо натисна дръжката на вратата. — Изглежда, сякаш няма никой. — За моя изненада, вратата веднага се отвори.
Надникнахме в тъмна зала, от която водеха няколко врати.
— Чакай — прошепнах, когато Мариета понечи да влезе в къщата. — Може да е капан! — Вслушах се за кратко в мен, но не усетих дори и най-малкия сърбеж. Въпреки това исках да се въоръжа. Огледах се наоколо, надявайки се да намеря нещо, което би било подходящо за самоотбрана. В края на съседната поляна с овцете имаше купчина с подострени колове за оградата. Без много да му мисля, отидох и грабнах два от тях. Единия подадох на Мариета. — Ето.
— За какво ми е?
— За всеки случай.
Тя изгледа скептично острия кол.
— Е, добре. Когато нещата станат напечени, няма да е проблем да ги изхвърлим, така ще можем да избягаме по-бързо. Аз залагам повече на мъжката подкрепа.
Мариета махна на гондолиера да се присъедини към нас, което той направи с видимо колебание. Докато влизаше в залата, придружавайки ни, предпазливо се огледа. Явно се чувстваше точно толкова неудобно в собствената си кожа, колкото аз в моята. Поне се утешавах с факта, че сърбежът ще ме предупреди навреме, но веднага щом си го помислих, той стана толкова силен, че извиках и се хванах за врата.
На пода в средата на залата се появи една блестяща бяла линия.
— Бързо да се махаме! — извиках аз.
До мен нещо изтропа, Мариета бе изпуснала дървения кол. С ужас видях как тя се строполи на пода и остана да лежи неподвижна. До нея гондолиерът падна като отсечено дърво и не помръдна.
Линията от светлина за миг се разшири и заприлича на балон, а след това избухна в дъжд от искри. Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да разбера какво става. Появиха се две фигури. Ярката светлина ме бе заслепила и не можах веднага да ги разпозная. Но след това чух познат глас и узнах, че единият от новодошлите е Алвизе.
— Точни както винаги — каза той въодушевено.
Сърбежът почти ме убиваше. Стиснала пръта с две ръцете, вървях назад към вратата и си изкарах акъла, когато тя се тръшна с трясък зад мен.
— Не мърдай! — заповяда Доротея, която трябва да се бе промъкнала отвън. Бузите й бяха зачервени от студа и придобили почти същия цвят като къдриците й. Тя се облегна на вратата, държейки един аркебуз, който бе насочила към мен. — Алвизе ми показа как да го използвам — предупреди тя.
Не се нуждаех от допълнителна покана, за да остана на място като вцепенена. След като вратата се затвори, в залата стана още по-тъмно, но можех да видя достатъчно, за да разпозная втория мъж, който пътуваше във времето с Алвизе. На патерици, той стоеше там и ми се усмихваше.