— Джакопо! — възкликнах невярващо.
Отне ми само част от секундата да осъзная кой в действителност бе той, въпреки че не можех да повярвам. Джакопо беше неизвестният старец. Лидерът на бандата. Как можах да си мисля, че той е един невинен и мил възрастен мъж? Прилоша ми, когато се сетих, че съм живяла в продължение на седмици под един покрив с предател.
До мен се размърдаха, стенейки, Мариета и нейният гондолиер. За щастие, все още бяха живи!
— Сега може да се покажете! — извика Алвизе.
Една странична врата се отвори и нахлу останалата част от семейство Малипиеро. Братът на Алвизе и баща му, изглежда, само чакаха да бъдат извикани. И двамата бяха извадили мечовете си и гледаха особено зловещо.
Алвизе посочи към Мариета и гондолиера.
— Отведете ги при останалите и ги завържете. Ние след малко ще ви последваме.
Изправиха Мариета и гондолиера на крака и ги избутаха грубо в съседната стая.
Алвизе се усмихна на Доротея.
— Остави ни сами, красавице моя.
— Но аз предпочитам да...
— Какво предпочиташ ти, не е от значение — прекъсна я Алвизе. — Махай се. И затвори вратата след себе си.
Доротея изглеждаше възмутена, но се подчини и напусна залата. Докато минаваше покрай мен, ми хвърли един отровен поглед. Оръжието бе притиснала под мишница. Със свободната си ръка издърпа дървения ми кол и го отнесе в съседната стая, тръшкайки вратата след себе си.
Продължих да стоя на място, сякаш съм закована. Вече не ми идваше на ума да бягам. Та къде бих могла да офейкам?
Алвизе бе ухилен до уши.
— Прав беше — каза той на Джакопо. — Един бърз скок във времето бе най-доброто решение, за да я примамим в къщата. Няма опасност надлъж и нашир, мисли си тя. Докато сърбежът я предупреди, вече е станало твърде късно. — Алвизе се обърна към мен. —Гениално, нали?
— Да, страхотно — казах аз. — Къде е Себастиано?
— Ще стигнем по-късно и до него, детето ми — рече Джакопо. — Първо искаме да обсъдим всичко необходимо с теб и е от съществено значение никой да не ни слуша, в противен случай човек остава без думи на неподходящите места, но ти това го знаеш. — Той ме погледна преценяващо. — Можеш ли да се досетиш защо си тук?
Изпъчих гърди, опитвайки се да изглеждам смела, доколкото бе възможно, въпреки че се чувствах мизерно и трепереща от страх. Вратът ми ме сърбеше толкова силно, че очите ми се напълниха със сълзи.
— Алвизе ми каза, че съм щяла да помогна при убийството на някого. Но за това може да почакате цяла вечност.
Джакопо се засмя.
— Може би точно това съм направил.
Алвизе се намеси.
— Стига толкова — каза той и посочи към колана ми. — Дай ми чантата си — поиска я властно.
Когато не се подчиних веднага, той дойде с бързи крачки до мен. Отдръпнах се, но пак ме приближи и издърпа грубо чантичката от колана ми. Отстрани закопчалката и извади маската.
— А, ето я! — каза той със страхопочитание. Очите му светнаха, сякаш всичките му рождени дни, включително и подаръците, бяха отложени до днешния ден. Накрая ме погледна триумфално. — За съжаление, твоят мозък с големината на грахово зърно никога няма да осъзнае какво съкровище си носела с теб! — Той потърка буза в маската, при което изглеждаше толкова ентусиазиран, че чак глупав.
— Моят мозък с големината на грахово зърно прекрасно осъзнава, че се държиш като фетишист, който си пада по гума и за пръв път е облякъл водолазен костюм.
Моят нахален отговор очевидно му развали настроението, защото ме изгледа с омраза. Въпреки това имах чувството, че трябваше да продължа в същия дух, защото изведнъж получих просветление защо се държеше така.
— Знам за какво служи маската. С нея човек може да пътува във времето. И най-вече може да го прави сам, без помощта на старец.
По физиономията на Алвизе можеше да се съди, че бях уцелила право в десетката. Ето защо беше толкова запленен от маската!
— Случайно имаш право — рече той. — Човек може да прескача във времето с нея, когато и където си пожелае. Всеки може да го направи сам. Просто трябва да го поиска.
Това сигурно беше вярно, защото при мен проработи.
— А сега да отидем в съседната стая, за да може тя да си свърши работата — предложи Джакопо.
— Аз със сигурност никого няма да убивам! — извиках. В отчаянието си да отвлека вниманието им, попитах Алвизе: — Защо не взе маската по-рано? Например на празненството на Тревизан. Тогава я носех. Можеше много лесно да ми я вземеш. И сега отдавна щеше да си крал!
— За съжаление, тогава не знаех нищо за силата на маската. — Алвизе се намръщи и се обърна към Джакопо. — Тя има право. Отдавна щях да съм взел властта. Защо не ми каза за нея по-рано?