— Защото не принадлежи към предварително определения ход на събитията.
— Откъде черпиш тази увереност? — В гласа на Алвизе се прокрадна нотка на раздразнение. Той мушна нервно маската в джоба на жакета си. — Имаш твърде много тайни от мен, старче. Защо научих едва сега за силата на маската? Защо през цялото време ме убеждаваше, че момичето задължително трябва да остане живо до днес?
— Тя трябва да живее, защото огледалото показа, че ще помогне за убиването на врага.
— То е казало на теб — поправи го Алвизе. — Аз не бях там, когато си видял това събитие в огледалото. Ти си стар, може би очите ти те лъжат.
— Подлагаш на съмнение мощта на огледалото? — Изведнъж Джакопо изглеждаше много опасен, въпреки осакатения си крак и съсухрената си фигура.
— Мога да убия всички онези идиоти там и без помощта на момичето. Отдавна да съм ги разчистил от пътя си, ако зависеше от мен. Организирахме това... събиране само защото каза, че огледалото ти го е показало. Но ако ме питаш, можехме да си го спестим и да се отървем от тях един по един на някое друго място. — Алвизе погледна стария втренчено. — За какво ми е притрябвало момичето? Вече нямам нужда от никого. Дори и от теб. И от огледалото. Това, което е важно за мен, сам го видях в него. Останалото не ме интересува.
Джакопо сви рамене.
— Тогава си в опасност, всичко се развива различно от планираното и властта, която почти си сграбчил, отново ще изчезне в далечината.
Възползвах се от възможността и се придвижих бавно към вратата. Там лежеше дървеният кол, който бе хвърлила Мариета. Ако незабележимо го...
Почти небрежно, Алвизе извади камата си, направи две големи крачки към мен и ме сграбчи, преди да мога да се наведа.
— Не действай прибързано — каза Джакопо. — Не забравяй, че огледалото никога не е лъгало и винаги показва събитията, които ще се сбъднат с най-голяма вероятност. — Той погледна предупредително Алвизе. — Време е да изпълним предсказанието, за да протече всичко в наша полза.
Алвизе не изглеждаше така, сякаш е доволен от резултата на разговора.
— От мен да мине — каза хладнокръвно.
Той рязко отвори вратата към съседната стая и ме повлече със себе си. Докато все още обмислях коя хватка за самозащита да приложа, очите ми се спряха на Себастиано и сякаш разсъдъкът ми бе пометен от ураган.
Той лежеше вързан на пода със запушена уста. На слепоочието му бе полепнала съсирена кръв и за един ужасен миг си помислих, че е мъртъв. Но след това видях, че той отвори очи и ме погледна изумено.
Наблюдавайки ме, Алвизе каза предизвикателно на Джакопо:
— И сега какво? Кой кого ще убива?
Чак сега забелязах другите хора, които бяха в стаята. Погледът ми прескачаше от човек на човек. Мариета и гондолиерът бяха приковани до стената.
До тях лежаха вързани с въжета един за друг и със запушени усти Хосе и Бартоломео. Тревизан седеше в ъгъла, също така със запушена уста и с вързани ръце и крака, а от бой лицето му бе придобило зелено-син цвят. Изглеждаше така, сякаш със седмици бе търпял лишения.
Доротея се беше настанила удобно на един стол. В скута си бе поставила оръжието, а кола бе облегнала на стола. Ако се съдеше по изражението на лицето й, цялата тази ситуация й харесваше извънредно много.
Бащата на Алвизе и брат му стояха до прозореца и ни гледаха с очакване.
И накрая погледът ми се спря на Клариса. Като Доротея, и тя седеше на един стол и разбира се, не беше завързана. В края на краищата беше една от лошите. Въпреки това не изглеждаше особено доволна. Напротив, като че ли беше нещастна. Лицето й бе бледо, а дългата й руса коса се спускаше мръсна по раменете.
Алвизе кимна на Джакопо.
— Дай на Ана кинжала ти, за да започваме.
— Ти си луд — казах аз.
Джакопо действително ми тикна ножа си в ръката. Беше остър като скалпел.
— Най-добре да започнеш с Тревизан — препоръча ми той.
— Ти нали не мислиш сериозно, че ще го направи! — присмя се Алвизе.
— Не думай. — Бързо отидох зад Тревизан и отрязах въжетата, с които бяха завързани ръцете му.
Алвизе изрева от ярост.
— Знаех си! За това ще умреш, и то ще си първа! — С извадена кама той се хвърли към мен, както и баща му, и брат му. Видях как пробляснаха мечовете им на светлината на свещите.
Тревизан не можеше да ми помогне. Сега ръцете му бяха свободни, но той едва събра достатъчно сили, за да ги отмести от гърба си, да не говорим, че краката му все още бяха вързани. Въпреки това той се опита да ме предпази, хвърляйки се пред мен, когато тримата Малипиеро ми налетяха.