Спасението дойде неочаквано от съвсем друга посока. Клариса бе скочила и застанала на пътя на Алвизе, което накара баща му и брат му да спрат за миг, наблюдавайки как Алвизе с почти небрежно движение я намушка. С вик тя се свлече в краката му.
След това тримата отново се обърнаха към мен и Тревизан. Приготвих се за смъртта си и затворих очи, както и първия път, защото не исках Алвизе да е последното нещо, което виждаха очите ми, преди да умра.
— Без прощални думи, малка писано? — присмя се той.
— Напротив — възкликнах с плам. — Върви в ада!
Стегнах се, но очакваният удар с камата не идваше.
Объркана, аз пак отворих очи. Алвизе се беше вторачил в светлината, която идваше от джоба на жакета му и го озаряваше, сякаш беше жив фенер.
— Какво...? — заекна той.
— Време е да отидеш там, където момичето те изпрати — чух да казва Джакопо. — Да не си мислеше, че маската винаги помага на този, който я притежава? Не, тя служи само на онзи, на когото е дадена, но никога на този, който я е присвоил!
— Помогни ми! — нареди му Алвизе. Гласът му звучеше заглушен, сякаш му изтегляха въздуха от белите дробове.
Джакопо се облегна на патериците си и поклати глава.
— Предсказанието се сбъдна. Момичето помогна да се убие врагът. Моят враг. Ти! Тук и сега, така е било предопределено.
— Не може да бъде — изпъшка Алвизе. — Ти, въшлив измамнико!
— Измамникът си ти. Иска да се отърве от мен хлапакът му с хлапак, защото вече не съм му нужен, да не повярва човек! Но това бе грешка. Ужасна грешка. — Лaконично Джакопо добави: — Всичко най-хубаво в ада.
Алвизе извика и се опита да бръкне в джоба си, но светлината ставаше все по-ярка и се разрастваше, докато не го обхвана напълно, замъглявайки тялото му.
Накрая тя се сви, но не толкова бързо, колкото се бе увеличила. За момент ми се стори, че виждам Алвизе да се мята вътре в обвивката от светлина, сякаш за да се измъкне, но само миг по-късно тя се самовзриви със силен гръм и трясък и накрая остана едно... нищо.
Запленена, гледах смаяно празното място, така че с известно закъснение забелязах, че той не бе единственият изчезнал вдън земя. От брат му и баща му също не беше останало нищо. Бях абсолютно сигурна, че не бяха излезли навън, това не би ми убягнало въпреки случилото се.
— Къде са те? — попитах, заеквайки.
— Другите Малипиеро? Където е и Алвизе — отговори доброволно Джакопо. — Когато Алвизе пристигна в този век, те дойдоха от нищото и станаха негово семейство. Тяхното съществуване свършва с неговото, такъв е законът на природата.
— Той наистина ли е в ада? — попитах ужасено. — Аз ли го изпратих там?
— Така изглежда. — Джакопо сви рамене. — Времето знае много пътища и много светове, а някои от тях са по-реални, отколкото някой би могъл да си представи.
Изтръпнах, но се стегнах, когато чух Клариса да простенва, и бързо клекнах до нея. Кинжалът на Алвизе бе пробол рамото й, където вече се разрастваше голямо кърваво петно.
— Ще оцелее — каза Джакопо. — Между другото, тя вече може да се върне в своето време, тъй като преди малко изпълни задачата си, като те спаси от смъртта. — Той се усмихна на Клариса почти нежно. — Не ти ли бях обещал, че скоро ще се прибереш у дома?
Обърна се и закуцука до вратата с помощта на своите патерици. Там той се спря и ме погледна през рамо.
— Сбогом, малко слънчице. Ще пробвам късмета си в друго време.
— Но... — Шокирана от факта, че виновникът за цялата тази бъркотия искаше просто да изчезне, без да бъде подведен под отговорност, ме изправи на крака, но той вече бе излязъл от стаята.
Себастиано, Хосе и Бартоломео привлякоха вниманието ми. Със стонове и гневни погледи ми дадоха да разбера, че искаха най-накрая да ги освободя. Клариса също стенеше от болка. Тревизан, Мариета, Доротея и гондолиерът пък охкаха, защото се съвземаха от припадъка. Дори не бях забелязала, че са изгубили съзнание.
— Какво е станало с тях? — попитах аз.
Клариса ми отговори:
— Само посветените могат да видят преминаването. Всички останали губят съзнание.
— Мислех, че прозорецът се разпада, когато някой гледа — възразих, защото твърде добре си спомнях как с Барт отчаяно се опитахме да затворим монаха в сакристията, за да не види портала на времето.
— Не и ако е достатъчно силен. — Гласът й беше малко по-висок от шепот, а тя бе още по-бледа, отколкото преди.
— Ти ми спаси живота — казах тихо.
— И ти моя.
В очите й видях отчаянието, с което бе живяла в продължение на години, непрекъснато разкъсвана между страха и надеждата. Вероятно Джакопо я е изнудвал, че ще се върне в своето време само ако прави онова, което той й нареди. Как не го изпратих заедно с Алвизе по дяволите!