— Вие вече го изпълнихте, като останахте жив. — Това си беше самата истина. Той бе единственият човек във Венеция, който можеше да успее да отмени пагубните решения на Великия съвет, взети чрез лошото влияние на Алвизе. Бъдещето щеше да бъде такова, каквото го познавах, и когато се върна в собственото си време, нямаше да ме очаква сметище, а моите родители.
Мариета превърза Клариса и малко след това мъжете се върнаха.
— Вече може да тръгваме — заяви Себастиано.
Барт взе Клариса в прегръдките си и я вдигна нежно. Тя стисна зъби от болка, но не издаде нито звук.
— Какво си мислеше, че правиш — каза той нежно.
Тя не му отговори, но погледът й се прикова в неговия, докато той я носеше към лодката.
Себастиано се качи след тях в червената гондола и ми подаде ръка, за да ми помогне да го последвам. Хосе зае позиция на кърмата и прокара веслото през водата.
Тревизан седна до Мариета в гондолата й, нейният лодкар щеше да ги върне обратно в града.
Хосе гребеше бързо и енергично и червената гондола се понесе мигновено по водата. Слънцето беше изгряло и лъчите му образуваха блестящи отражения върху вълните, а вятърът духаше косата ми в лицето. Все още беше студено, но този път не мръзнех, защото Себастиано ме държеше в прегръдките си.
И двамата прекарахме идните две седмици до следващата смяна на лунната фаза в къщата на Мариета. Тя отмени всички тържества не защото искаше да си осигури допълнителна почивка освен неделята, а защото си падна по Тревизан. И той също по нея. Още при първото им съвместно пътуване с гондолата между тях бяха пламнали искри, както тя ми довери. До този момент двамата почти не се познаваха, тъй като Тревизан не беше от хората, които посещаваха места за плътски удоволствия. Що се отнася до жените, той водеше доста порядъчен живот, въпреки че разполагаше с пълна свобода след кончината на жена му преди две години. Очевидно бе скърбял дълго за нея. Едва сега бе готов да се влюби отново. Което се бе случило веднага след като седнал с Мариета в гондолата й. Той я ухажваше по всички правила на изкуството, изпращаше й малки подаръци, канеше я на вечеря и й правеше комплименти. През деня тя буквално се носеше в облаците и всеки път когато станеше дума за Тревизан, очите й заблестяваха.
Едва ли имаше друг освен мен, който така силно и от все сърце да се радваше за нея, защото нищо друго не би могло да ме убеди толкова категорично, че не тичаше след погрешния мъж — Себастиано.
Той можеше да бъде подходящият само за една жена и това бях аз.
А аз съм, не мога да го кажа по друг начин, луда по него. Въпреки това не минахме границата, макар че не би било никакъв проблем. Мариета не беше моралистка, а и никой нямаше да има нещо против, ако със Себастиано споделяхме едно легло.
Не че не исках, дори напротив. А и неговите чувства не бяха по-различни от моите. Но и двамата бяхме наясно с възможните последствия. Контрацептивните методи в петнайсети век бяха направо смешни, разбрах това по време на работата ми в билковия магазин на Матилда. Затова решихме да изчакаме. Но това не ни попречи всяка вечер да се целуваме до припадък пред камината. Сякаш винаги сме принадлежали един на друг.
Същото можеше да се каже за Клариса и Барт. След ужасните случки в Джудека двамата станаха двойка. Решиха да сключат брак и да поемат магазина за маски. Старата Есперанца бе изчезнала, дори Хосе не знаеше къде се намира.
— Тази жена е като вятъра, придвижва се през вековете и един път е тук, а друг — там. Може и отново да я видим в това време, а може би не. Спокойно можете да вземете магазина, доколкото знам, тя би одобрила идеята.
Клариса се радваше на промяната в живота си. Не можеше да остане повече при Матилда, тъй като тя вече не съществуваше. Беше потънала вдън земя, точно като Малипиеро. Дори билковият магазин не беше оцелял след изчезването на Джакопо. Там, където преди се намираше дрогерията, сега имаше шивашко ателие. Никой не можеше да си спомни Матилда, само ние, които идвахме от друго време, и Барт, който беше един от посветените. Матилда беше едно от онези допълнителни съществувания, които се създаваха за по-добрата интеграция на преселника във времето — освен тази, нямаше друга причина за нейното съществуване. Съдбата безмилостно я бе изтрила, когато причината за нейното присъствие бе отстранена.
Клариса плака при нейното изчезване, защото въпреки грубото си отношение, Матилда държеше на нея.
— Тя не знаеше нищо за всичко това, мога да се закълна — каза Клариса със сълзи на очи. Също така Клариса страдаше, защото е била зависима от Джакопо в продължение на толкова години. — Постоянно ми обещаваше, че скоро съм щяла да се върна в моето време. Държеше се мило и бе единствената ми надежда! Понякога му вярвах, понякога не. Беше ужасно, непрекъснато разкъсване ту напред, ту назад!