Най-тежко е било през последните седмици, когато събитията са станали сериозни и не само Джакопо, но и Алвизе е започнал да оказва натиск върху Клариса, за да им помогне в осъществяването на целите им.
— Накрая просто се престорих, че съм на тяхна страна, защото Алвизе ме заплаши, че ще ме убие. Но никога не съм искала да навредя на някого!
Смятах, че бе изстрадала достатъчно и заслужаваше малко щастие. Ето защо се радвах, че реши да остане с Барт.
— Сега, когато знам, че винаги мога да се върна в моето време и в Париж, вече не го искам — призна ми тя и замислено добави: — Странно, нали?
Не мислех, че е странно, защото се чувствах почти по същия начин. Поне от време на време, например когато двамата със Себастиано седяхме пред камината и се прегръщахме. Разликата между мен и Клариса се състоеше в това, че аз можех да съм със Себастиано и в бъдещето, докато тя можеше да бъде с Барт само в неговото време. Затова не ме попита дали бих предпочела да остана тук, или да замина. Моят живот бе в бъдещето, въпреки че намерих тук прекрасни приятели, които много щяха да ми липсват. Това се отнасяше както за Клариса и Барт, така и за Мариета и Тревизан; борех се със сълзите всеки път когато се сетех, че никога повече няма да ги видя.
Но още по-лошо би било, ако не видех отново родителите ми. Така пламенно копнеех за мама и татко, че от мисълта за тях направо ме болеше. Без училище или айпод и шоколад може би щях да издържа за по-дълго време, но не и без родителите ми.
В деня преди смяната на лунната фаза се върнах в манастира, защото по необясними причини бях загрижена за съдбата на папагала на Доротея. Моят въпрос за Полидоро веднага бе разбран погрешно от сестра Джустина. Тя ми бутна клетката в ръцете и ми каза, че целият манастир ще се радва да го взема, защото неговото постоянно грачене не можело вече да се издържа. Само трябвало бързо да го отведа, в противен случай съм щяла да платя за това, че са го хранили в продължение на седмици.
Не исках да споря и взех Полидоро. Нямах желание да остана по-дълго от необходимото в „Свети Захария“. Не само защото в двора отново се бяха събрали десетки млади монахини и флиртуваха със Себастиано, който ме чакаше при портата, но ме обременяваше и споменът за Доротея. Известно време я ненавиждах, но сега изпитвах единствено съжаление към нея. Бе я сполетял ужасен край само заради неподходящия човек, когото обичаше.
— Сега какво ще правим с птицата? — рече Себастиано.
Безпомощно гледах клетката.
— Не беше особено умно да го взема, нали? — попитах отчаяно.
Но проблемът се реши много бързо, защото Мариета остана очарована от Полидоро, особено след като веднага успя да повтори името й и я обсипа с комплименти. Само веднъж й каза Мариета, красавице моя и спечели сърцето й.
— Най-вероятно дълбоко в себе си ще си остана завинаги куртизанка — каза тя. — Във всеки случай, една малка и суетна част от мен. Голямата и по-мъдра част ще чака послушно предложението на Тревизан. Очаквам го още преди Коледа. Искате ли да се обзаложим?
Никой не искаше.
Тогава дойде последният ми ден във Венеция през 1499 година. Още предната нощ не можах да спя добре и с часове се разхождах напред-назад пред голямото балдахиново легло, а през деня бях още по-нервна. Към обяд със Себастиано за последен път се разходихме из града. Междувременно есента бе настъпила. Листата на малкото дървета тук бяха започнали да падат, а междувременно беше станало толкова студено, че човек можеше да види дъха си.
Рибари, търговци, докери и моряци създаваха пъстрия безпорядък на Рива дели Скиавони и вършеха своята работа. Миришеше на море и дим. Двамата със Себастиано се разхождахме бавно по кея и гледахме плавателните съдове. Плющенето на платната се смесваше с рева на вятъра и шума на вълните.
На връщане минахме с гондолата по Канале Гранде и покрай строежа на палацо „Тасини“. Междувременно стените вече се издигаха високо, първият етаж и мецанинът бяха готови. Неволно погледът ми се спря на мястото, където двамата с Матео хапвахме трамецини преди седмици. Не можех да повярвам на очите си, когато го видях да седи пак там. Държеше хляба с две ръце и си отхапа един залък. Исках да го извикам, да му махна и да му кажа, че ще се прибера у дома, обратно в нашето време. Но вместо това се разплаках.
— Какво има? — попита Себастиано нежно. Той също бе видял Матео. — Искаш ли да говориш с него? Не каза ли, че вече сте се сбогували?