Така беше, въпреки че последният опит да се върна не беше сполучлив. Но не това ме разплака.
— Толкова е ужасно — казах през сълзи. — Той никога няма да може да стане зъболекар!
— Може би тук ще му е по-добре.
От една от уличките видях да се появява Юлиане Таселхоф. Огледа се и откри Матео. След което разгневено се запъти към него. Не можехме да чуем какво му каза, но по изражението на лицето му разбрахме, че не беше нещо мило.
— Е, може и да не му е — предположи Себастиано, докато гондолата ни отминаваше. — Но поне благодарение на профилактиката му никога няма да получи кариес, това все пак е нещо в тази епоха.
Останалата част от деня премина мъчително бавно, непрекъснато ми се плачеше, докато най-накрая не дойде време да си кажем сбогом. Първо се сбогувах с Мариета. Тя ми пожела всичко най-хубаво и ми каза никога да не излизам навън на студа без наметало.
— Не се притеснявай, у дома имам пухено яке. — Очаквах, че междугалактическият преводач ще го превърне в някоя странна дума, но за моя изненада, прозвуча точно така, както го казах. Очевидно през този век вече бяха измислени пухените якета.
— Време е да тръгвам, Полидоро — казах на папагала.
— Не искам да се върна в Неапол — изкрещя той.
— Не се притеснявай, можеш да останеш тук.
Да си взема сбогом с Клариса, ми беше най-трудно. Прегърнахме се, плачейки.
— Adieu*, моя скъпа приятелко — изхлипа тя.
* Сбогом (фр.). — Бел. ред.
Прегърнах я, но не много силно, защото раната все още я болеше. Косата й миришеше на сапун от люляк. Тя беше оборудвала една задна стаичка в магазина за маски и сега експериментираше с нови ароматни смеси.
— Закълни ми се, че никога няма да ме забравиш! — прошепна тя, плачейки.
Можех да й обещая това от цялото си сърце. Не само защото беше моя спасителка и аз ужасно много я харесвах, но и защото бе открила пред мен един нов хоризонт по отношение на хитруването. Ако някога имаше шампион в тази дисциплина, то той ще се казва Клариса. Вече бях перифразирала наум израза Лъже като дърта циганка с Лъже като Клариса. Но това не й го казах, разбира се. Освен това вече не го смятах за чак толкова лошо, защото тя лъжеше само за да оцелее. Или поне повечето пъти.
С Барт също се прегърнахме.
— Бъди щастлива — рече простичко той.
Кимнах, ридаейки, и се качих в червената гондола, където Себастиано вече ме чакаше.
Беше тиха и новолунна нощ. Небето бе черно, с изключение на няколко звезди, които светеха като бляскави точки. Червената гондола се плъзна по тъмните води на канала към мястото, където се намираше прозорецът на времето.
По думите на Себастиано това бе един специален прозорец, защото хората не можеха да го видят, когато бе в действие. Никой нямаше да припадне, въпреки че беше най-силният и голям прозорец във Венеция. Той бе свързан с червената гондола, на която е присъща огромна сила.
Докато пътувахме до споменатия времеви прозорец, размишлявах над някои въпроси, които изведнъж ми изплуваха в съзнанието.
— Само едно нещо искам да ми обясниш — казах на Себастиано. — Когато Хосе те върна в настоящето през прозореца на времето в „Санто Стефано“, времето беше продължило да тече, нали? Ти веднъж спомена, че когато се използва червената гондола по време на новолуние, човек може да се върне точно в момента на заминаването си.
— Точно така — каза Себастиано.
— Това значи, че когато се върна смъртно болен в настоящето, времето там бе продължило да тече. Тогава къде съм била аз? — Стигнах до същността. — Аз също би трябвало да бъда там, защото сега ще се върна в момента на моето тогавашно заминаване. По време на Регата Сторика. Това значи, че аз отдавна ще съм се прибрала, когато ти ще се върнеш болен седмици по-късно, нали? — Продължих възбудено. — Мога ли да те посетя в болницата? Но как ще стане това? Та аз през цялото време бях тук, в миналото! На две места ли ме има? Но ти сега си отново здрав! Как може след няколко седмици отново да си болен? — Завъртя ми се свят от всичките тези противоречия.
— О, боже, сега тя откри сложността на парадоксите — каза Хосе.
— Има ли нещо общо с физика или математика? — попитах тревожно.
— За съжаление, да — рече Себастиано.
— Обясни ми, въпреки това.
— Много е сложно. Ако въобще, ще ти обясня по-късно.
— Какво имаш предвид под по-късно?
— След петстотин и десет години. Пристигнахме. — Той ме прегърна. — Ще се видим в бъдещето, Ана.