— Чакай! — казах уплашено, но вече беше започнало. — Ако не ме намериш във фейсбук, можеш да провериш също и в майспейс! — извиках отчаяно. — Изведнъж ми хрумна една ужасяваща мисъл. — Какво да правя, ако не мога да си спомня за теб?
— Това няма да се случи. Но ако все пак стане, аз ще ти опресня паметта.
Едва успяхме да се целунем набързо за последно, защото клатенето стана толкова силно, че ни откъсна един от друг. Ярката светлина беше навсякъде, а леденият студ спря дъха ми. Заслепена, аз затворих очи и зачаках взрива.
Довиждане минало — помислих си. — Тук беше ужасно. И прекрасно. Най-невероятната и вълнуваща ваканция, която някога съм имала.
Тогава нощта избухна и аз се озовах в бездънната тъмнина.
Мокра до кости, аз се наведох напред и протегнах ръка към баща ми. Той решително ме сграбчи и само след миг се озовах на кея, в обятията му.
Всичко стана толкова бързо, че почти не разбрах какво се случи. Все още бях дезориентирана и ми отне няколко секунди, докато осъзная, че този път пътуването беше успешно. Времето буквално ме изплю точно в същия момент, в който ме бе погълнало и отнесло в миналото. Нито една секунда в повече не беше изтекла — седмиците, които бях преживяла, бяха само в паметта ми. На външен вид бях същата, както в началото на цялото това приключение. Подгизнала от падането ми в канала, със същите дрехи, които бях облякла в деня на Регата Сторика. Дори с едната си ръка стисках чантата ми. Всичко беше както трябваше да бъде. Само Таселхоф ги нямаше.
— За бога! — извика майка ми, потресена. — Наред ли е всичко, Ана?
Татко ме притисна към себе си.
— Дете, този път се отърва с по-малкото зло!
Пуснах го и се огледах. Червената гондола вече се отдалечаваше. Хосе гребеше енергично с греблото. Той се завъртя към мен и за момент затвори здравото си око, преди отново да се обърне, усмихнат, в посока на движението.
Себастиано ме погледна. Дори и от разстояние виждах колко сини бяха очите му. Той вдигна ръка в безмълвен жест, с който ми каза всичко. А след това доплаваха следващите лодки и закриха видимостта ми.
— А сега бързо обратно в хотела — каза мама. — Детето има нужда от един горещ душ.
Застанах на пръсти, но червената гондола вече не се виждаше. По лицето ми потекоха сълзи, но никой не забеляза, защото, така или иначе, бях мокра от главата до петите.
В хотела си вземах душ около час, докато не свърши топлата вода. Общо изхабих един душ гел, два шампоана от любимия ми и балсам и половина. Когато мама с изненада събра многото празни опаковки, й обясних, че водораслите бяха много упорити.
Родителите ми ме изпратиха в леглото и настояха да си почина, а аз вече изгарях от нетърпение да вляза в интернет, за да се свържа със Себастиано. Така или иначе, днес нищо нямаше да стане, защото айподът ми не работеше. Не беше оцелял след къпането в канала.
И маската беше изчезнала.
Не беше възможно да е изпаднала от чантата, защото ципът беше затворен. Независимо от това, нея я нямаше. Дори не се опитах да разбера как е станало, просто реших засега да го класифицирам като магия. Вместо това се обърнах с друг въпрос към майка ми.
— Какво можеш да ми кажеш за сложността на парадоксите?
— Да нямаш температура? — Тя се приближи до леглото и сложи ръка на челото ми. — Хм, струва ми се доста топло. Може би трябва да извикаме лекар.
Реших при първа възможност просто да го прочета в Уикипедия. Така или иначе, нямаше да мога да се концентрирам при по-обстойни обяснения. Налегна ме смъртна умора. Със сигурност се дължеше на факта, че не спах добре предната нощ. И вечерта преди нея. После се сетих, че това важеше само за времето в миналото, но не и за настоящето. Тук също ли бях спала малко? Опитах се да си спомня, но това ме умори още повече. И така аз престанах да мисля и се потопих в дълбок сън.
Спах непробудно през останалата част от деня, през цялата нощ и до обяд на следващия ден. Според мама последният път, когато съм спала толкова много, е бил, когато съм била бебе.
На закуска изядох десет препечени филийки хляб с нутела, изпих три чаши какао и за десерт си позволих един огромен сладолед, който си купих от близката будка. След това попитах баща ми дали мога да използвам неговия лаптоп, за да си проверя набързо имейла.
Татко седеше на бюрото в хотелската стая и пишеше нещо в лаптопа си.
— Почти съм готов, а след това можеш да го вземеш. Така или иначе, трябва да отида до университета, за да взема една експертиза.
Пулсът ми се ускори, можех да чуя ударите на сърцето ми.