— В университета?
Татко кимна.
— Спомняш ли си историческия документ, за който ви разказах на вечеря?
Поех си дълбоко въздух.
— Онзи, който господин Бярнигноки намери в руините на палацо „Тасини“? И след това ти изпрати в университета, за да проверят автентичността му в отдела по история?
Татко изглеждаше изненадан.
— Как добре си запомнила всичко! Според майка ти често се случва да не ме слушаш, но явно се лъже.
— Искам да дойда с теб.
— Къде? — попита татко с изумление.
— В университета.
Една секретарка ни помоли на английски да изчакаме в чакалнята. След известно време се върна и ни заведе до кабинета на професора, който ни поздрави дружелюбно.
Последвалият разговор също се проведе на английски, с толкова много термини, от които нищо не разбрах. Но така или иначе, по английски винаги съм била пълна скръб.
Сърцето ми се сви. Дали щеше да е много трудно да се разбираме със Себастиано?
Тъкмо се чудех как най-тактично да попитам професора дали случайно познава асистент, на име Себастиано, когато след кратко почукване вратата се отвори и за моя голяма изненада, влезе Хосе. За първи път го видях облечен с дрехи от двайсет и първи век, една много необичайна гледка. Само превръзката на окото му беше същата.
После дойде истинската изненада: след Хосе в стаята влезе Себастиано!
За малко да скоча и да се втурна към него. Едва се овладях да се държа така, сякаш никога преди не сме се срещали.
Професорът ни представи на английски.
— Това е архиварят на нашия факултет, месер Хосе Маринеро де ла Ембаркацион, а този млад мъж е моят асистент, месер Себастиано Фоскари. Господа, това е уважаваният ми колега Йоханес Берг от Германия, а това е дъщеря му Ана.
Последваха любезни ръкостискания, докато аз през цялото време стоях като вцепенена и си мислех колко добре изглеждаше Себастиано, как бях хлътнала по него и че Фоскари е едно наистина хубаво и благозвучно име. И че ще се побъркам, ако не го целуна на момента.
Хосе постави на масата прозрачния калъф, в който се намираше документът. Веднага го разпознах — това бе писмото, което написах на тавана на мона Фаустина. С отворена уста слушах как мъжете събеседваха професионално. Разбира се, пак на английски. Разбрах само една малка част, но по всичко личеше, че не можеха да се споразумеят относно автентичността му, защото имаше точно толкова аргументи „за“, колкото и „против“.
Разговорът много не ме интересуваше. Знаех, че документът е истински, в края на краищата го бях писала преди петстотин и десет години. Просто слушах гласа на Себастиано. Английският му имаше вълнуващ италиански акцент, звучеше невероятно секси и леко гърлено. Притесненията ми от евентуалните комуникационни проблеми буквално се изпариха, можех да го слушам с часове!
По някое време, когато никой не гледаше, Себастиано ми хвърли поглед през рамо и ми намигна многозначително.
Усмихнах се плахо.
— Ще изляза за малко на чист въздух — казах неловко на английски.
Зачаках в коридора. Не бяха минали и трийсет секунди, когато Себастиано дойде при мен.
— Нали ти казах, че ще се намерим — рече той. — Между другото, твоят акцент направо ме влудява. — Хвана ме за ръката и ме поведе по коридора. Миг по-късно отвори една врата и ме въведе в празен кабинет.
Затвори вратата след себе си и без колебание се хвърлихме в обятията си. Целуваше ме толкова страстно, че се почувствах като карамел в горещ тиган, а от време на време шепнеше пламенни думи на италиански в ухото ми. Почти нищо не разбирах, но това само увеличаваше ефекта. Разтапях се, когато ми говореше така. По този начин успях да получа една задълбочена представа за това, какво наистина означаваше понятието латино ловер.
— Следващият месец ще се запиша за един семестър във Франкфурт — прошепна той в ухото ми.
— О! — възкликнах тихо.
— И така ще науча немски.
— Моля те, недей.
— Какво? Да не идвам във Франкфурт?
— Напротив, разбира се, че искам да дойдеш. —Ухилих се щастливо. — Но не е нужно да учиш немски заради мен.
Епилог
Всъщност с това историята бе разказана докрай — или почти. Но онова, което се случи по-късно през деня, при всички положения заслужава да бъде споменато, затова бих искала да го разкажа тук.
След като придружих татко обратно до хотела, прегледах електронната си поща, изпратих един куп имейли, включително и на Ванеса, която посъветвах да забрави глупавия Ам Гъл и най-добре да си хване за гадже някой италианец. Накрая отидох на разходка.