Първата ми цел се превърна в истинско разочарование. Къщата на Мариета я нямаше. На нейно място се издигаше сграда на не повече от сто години. За сметка на това къщата на Тревизан бе чудесно запазена. Погледнах нагоре към фасадата и си представих как Мариета и Тревизан бяха прекарали тук до дълбока старост най-щастливите си години.
На практика Себастиано можеше да провери за тях в архивите на града, но както вече говорихме за това, така може би щяхме да унищожим хубавите си илюзии. През изминалите векове хората са имали по-кратьк живот, отколкото днес.
На път към следващата ми цел, забелязах рекламен плакат за изложба. Някаква подробност бе привлякла вниманието ми. Отне ми известно време, докато разбра, че това бе името.
С удебелени букви стоеше черно на бяло: Матео Тасини.
Като вцепенена се спрях и внимателно загледах плаката. Над името имаше нарисуван портрет. Трябваше да присвия очи и да се съсредоточа, но накрая се убедих: това трябваше да е Матиас Таселхоф! На портрета със сигурност бе три пъти по-стар, отколкото при последната ни среща, но това беше той!
Трудно схванах смисъла на останалата част от текста. Доколкото разбрах, ставаше дума за историческа изложба. Постепенно всичко започна да ми се изяснява и се получи един приличен превод. Заглавието гласеше: Най-известният зъболекар за времето си.
Отдолу, с малко по-дребен шрифт: Венецианският пионер на устната хигиена. Неговите творби, неговите инструменти, неговите анатомични рисунки и репродукции на челюсти и зъби.
Матиас бе успял! Мечта му се бе сбъднала! Премигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите, които напираха в очите ми. В наши дни стоматолозите можеха да са известни и признати колкото си искат, но след петстотин години никой човек не би организирал специална изложба за когото и да е от тях!
Запомних времето и мястото. За нищо на света не исках да го пропусна. Себастиано ще си глътне езика, когато му разкажа!
Изпълнена с радост, продължих напред, докато не стигнах последната ми цел за деня. Не знаех какво да очаквам, но със сигурност не мислех, че ще отворя вратата на магазина, ще вляза и ще заваря там старата Есперанца. Но точно това се случи.
Стоеше насред всичките прашни костюми с прегърбено тяло и със сбръчкано като стар пергамент лице. Тя ме дари с една беззъба усмивка.
С кокалестите си пръсти извади от раз една котешка маска от разбърканата прашна колекция и ми я подаде.
— Приетата току-що, специално за теб — каза тя на перфектен немски. — Пробвай я спокойно. — После посочи едно старо и замъглено огледало в ъгъла, което виждах за първи път. — Там можеш да се огледаш. Знам, че изглежда замъглено, но не е. Това е едно специално огледало.
— Ами... как да разбирам това? — попитах предпазливо.
Тя ми намигна.
— Правилно ме разбра. Има още много неща за вършене. И никога нямат край. Една работа води след себе си друга.
Очевидно изпитвах влечение към опасността. Сложих си маската. Застана ми перфектно, но въпреки това отидох до огледалото, за да погледна в него.
— Но ще мога най-рано през есенната ваканция — казах през рамо.
Есперанца се усмихна.
— Добре дошла в клуба!