Пред мен беше Канале Гранде, познах го веднага. В цяла Венеция имаше само един канал с тази големина, обграден и от двете страни с толкова много помпозни къщи.
Но вместо уличните лампи на брега видях само няколко запалени факли. Факли! И надлъж, и нашир нито следа от вапоретите, които обикновено пърпореха по Канале Гранде. Къде бяха всички моторни лодки? Също така можех да се закълна, че нещо с къщите не беше наред, въпреки че не разбирах какво бе то. Спирките на водния транспорт, изглежда, също бяха потънали вдън земя.
Изведнъж се усъмних, че това не беше Канале Гранде. Може би имаше още един канал, който изглеждаше по същия начин, но ми беше убягнал при досегашните скитания.
И тогава видях мъж и жена да излизат от един палацо. В първия момент исках да ги заговоря, но не можах да продумам и дума. Двамата бяха облечени така, сякаш са изскочили от исторически филм. Заедно се качиха в една гондола. В предната част на лодката беше закрепен фенер, който приличаше на фенера на брадатия. Гондолиерът също беше облечен старомодно. Докато той подготвяше греблото, двойката се настани на седалката.
Дали Регата Сторика продължаваше и през нощта? Това нова концепция ли беше? Всичко в старовремски стил, без електрическо осветление, без моторни лодки, без нормални дрехи? Или ставаше въпрос за филм, като току-що бяха заснели една сцена, и всеки момент щяха да светнат прожекторите, режисьорът да изръмжи: „Стоп!“, и преди следващия кадър да изпрати гримьорския екип на снимачната площадка?
Аз чаках и чаках, но така и не се появи екипът, работещ по филма. Вместо това дойде друга гондола, след нея още една, но и в двете седяха хора, облечени в исторически дрехи. Миг по-късно на отсрещния бряг видях трима мъже. Те носеха копия, шлемове и нещо като рицарски брони.
Усетих как започнах да треперя и колко много ме болеше главата. Въпреки това се опитах да се концентрирам. Щях да измисля някакво логично обяснение за всичко това!
Нямаше много обяснения. Доколкото можех да преценя, бяха най-много четири. Или бях мъртва и сега се намирах в чистилището, или бях дрогирана, или това бе филм, или се бях побъркала.
Подскочих. Зад мен се беше появил брадатият мъж.
— Все още си тук, Хана. Страхуваш се да се прибереш сама вкъщи ли?
Лицето му изразяваше искрено съчувствие. По принцип той не приличаше на някой, от когото човек трябва да се страхува. По-рано беше ядосан, защото по някаква незнайна причина ме намираше за досадна, но сега изглеждаше искрено загрижен.
Поех си въздух.
— Искам да знам само едно нещо: мъртва ли съм? Да предположим, че е така — тогава нямаше да усещам всичко толкова истинско, нали?
Той сбърчи вежди.
— Ти си жива и здрава. Защо питаш, Хана?
— Хм... тук, в този момент, филм ли се снима? — зададох следващия си въпрос.
Всъщност исках да задам. Вместо това обаче от устата ми излезе съвсем различен въпрос, а именно:
— Тук, в този момент, театрална пиеса ли се изнася?
Отчаяна, затворих уста. Защо не можах да произнеса думата „филм“? Опитах отново, този път по-енергично:
— Театрална пиеса — чух се да казвам. — Театрална пиеса. — Най-малко десет пъти един след друг. Без значеше колко много се опитвах да я произнеса, думата „филм“ не можеше да излезе от устата ми.
Изведнъж брадатият мъж застана нащрек.
— Кажи ми какво си спомняш от това, което се е случило, преди да дойдеш на себе си.
Неразбиращо се втренчих в него. Не беше ли с всичкия си?
— Всъщност си спомням всичко — отвърнах предпазливо. — Паднах във водата, а след това онзи тип ме издърпа в червената гондола на едноокия стар гондолиер. И тогава се чу гръм, дойдох на себе си, при това гола.
— Боже мой! Ти си запазила спомените си!
Какво очакваше той? Че дрогата, която ме беше повалила, щеше да действа вечно?
— Не помня крадците — отговорих.
Той въздъхна:
— Нямаше крадци. Себастиано ги измисли.
— Кой е пък този?
— Мъжът, който те доведе.
— Този Сабастиано ли си присвои вещите ми заедно с огледалото ми? — попитах аз.
Огледало? Изпъшках шумно. Защо казах „огледало“? Исках да кажа „айпод“!
— Огледало — повторих ужасена. — Огледало!
Брадатият мъж въздъхна.
— Недей да опитваш.
— Какво ми направихте? — извиках обвинително. — Защо не мога да кажа „огледало“? Разбира се, че не искам да кажа „огледало“, а огледало!
— Каквото и да искаш да кажеш, не можеш да го произнесеш, защото това ще е анахронизъм.