Това вече го бях чувала днес!
— Анахро... Какво по дяволите е това? — извиках ужасена.
— Нещо, което не се вписва в това време.
Втренчих се в него смаяна.
— В това време?
— От твоята гледна точка, това е миналото.
Не можех да се сдържа, трябваше да се изсмея на глас. Но не беше ни най-малко смешно. Дори и в моите уши смехът ми звучеше психарски.
— Шшт, не вдигай толкова много шум! — смъмри ме брадатият. — Накрая ще ни заловят пазачите!
Решително си поех въздух.
— Искам да знам какво наистина се случва тук!
— Точно това ти обясних преди малко.
— Не вярвам на нито една дума.
Брадатият отново въздъхна.
— Ела. Ще те заведа на едно място, където можеш да останеш за известно време.
Изгледах го. Към кого другиго можех да се обърна? Не го познавах, но той познаваше човека, който ме домъкна тук. Все пак беше някакво начало, откъдето да се тръгне, за да се изясни ситуацията.
А изясняване на ситуацията действително бе нужно. Никъде не можеше да се види електрическо осветление, нито в къщите, нито по улиците или по площадите. Нито една моторница по кейовете. Хората, които от време на време срещахме по пътя си, бяха облечени в старинни дрехи. Повечето от тях държаха фенери, а други факли. Всичко изглеждаше напълно реално. Дори можех да помириша смолата на факлите.
Значи, трябва да съм се побъркала, защото само лудите можеха да си въобразяват неща, които им изглеждат абсолютно реални. Започна с едно безобидно сърбене на врата и се разрасна до пълна психоза.
Когато се приберях у дома, не биваше да разказвам на никого за тази безумна история. Ванеса щеше да попита с какво съм се надрусала, а майка ми щеше да ме завлече при училищния психолог и да му докладва за моите периодични когнитивни разстройства. Който с измамно нежната си усмивка щеше да попита:
— Била ли си подложена на необичаен стрес в последно време, Ана? Вероятно знаеш, че пътуването във времето е невъзможно, нали?
Не, разбира се, че е невъзможно. До толкова ми стигаше акълът. Най-добре да започна да приемам всичко, което виждах тук, за илюзия. Например този начумерен венецианец. След като ми каза, че се намирам в миналото, млъкна, а тъй като той съществуваше само в моето въображение, не смятах за необходимо да говоря с него.
Въпреки това го последвах, защото едно неприятно предчувствие ми подсказа, че нямаше да постигна много, ако останех просто на едно място.
С бърза крачка той ме поведе през улици и мостове и аз подтичвах след него като хипнотизирана овца.
— Къде отиваме? — изтърсих по някое време. Може би той бе един приятелски настроен дух мираж и можеше да ми помогне да се освободя от тази въображаема ситуация, ако го попитах учтиво.
Не последва отговор.
— Ти всъщност имаш ли си име? — попитах.
— Бартоломео.
Подсъзнанието ми притежаваше наистина много голямо въображение. Дори даваше имена на фантоми. Реших да съкратя името Бартоломео на Барт*, защото се връзваше много добре с шубраците, с които бе покрито лицето му.
* На немски Bart означава „брада“. — Бел. ред.
Тъкмо се чудех още колко дълго ще трябва да тичам посред нощ в това душевно състояние, когато той се спря в една малка уличка.
— Пристигнахме.
Бяхме спрели пред една тясна двуетажна къщичка, на която вторият етаж беше издаден малко над първия, както при всички къщи на тази улица. Прозорците бяха малки и неосветени.
Барт нетърпеливо зачука по вратата, докато не му отвориха. Връхлетя ме пронизваща смрад на билки, дим и на застоял въздух. Като за халюцинация миришеше удивително реално.
Една жена с подобна на палатка дълга до земята риза, под която се друсаха месата й, застана пред мен. Държеше свещ, която осветяваше двойната й брадичка. Трудно можеха да се определят годините й. Нямаше бръчки по лицето, за тях беше твърде дебела.
Възмутена, тя погледна първо Барт, а след това и мен.
— Без съмнение, вас ви е изпратил дяволът! — каза тя.
— Защо веднага предполагате най-лошото?
— Защото ви личи, че не ми носите добри новини. Или мога да се надявам, че сте дошли да отведете безполезното момиче?
— Не, водя ви още някого. Едно бедно, бездомно момиче.
— Както вече казах, дяволът ви е изпратил!
— Ни най-малко, мона* Матилда! И не говорете толкова високо, ако обичате. Ще събудите целия квартал.
* Обръщение към жена във Венеция. — Бел. прев.
Барт ме бутна в къщата, при което жената реагира с недоволство:
— Ако искате същото както предния път, ще стана доста шумна! Това е малко домакинство и имаме ограничен бюджет, а и без това живеем доста натясно!