— Ще бъдете добре възнаградена за вашето безпокойство.
Погледът на дебелата жена стана плачевен.
— Трябваше да е само за няколко дни! А от колко време вече ни подяжда до последната трохичка!
— Вие не изглеждате така, сякаш гладувате. Напротив.
— Обиждате ме, въпреки саможертвите, които правя? От пет години давам на нахалното момиче храна и подслон.
Подслон? Нахално хлапе? Пет години?
Слушах разговора и недоумявах. Само между другото забелязах, че двамата си говореха превзето на „вие“, сякаш бяха цяла група. Вероятно това беше характерната за този период — или този сън — учтивост. Като изключим това, и двамата говореха на перфектен немски. Доказателство, че всичко бе плод на моето въображение.
— Вие преувеличавате безкрайно много — каза Барт. — Този път няма да е за по-дълго от две седмици. — Той опипа кесийката, която носеше на колана си, и извади няколко монети. — Това трябва да е достатъчно.
Въпреки негодуванието си, дебеланата грабна парите.
— Един момент — казах учтиво. — Не се нуждая от подслон. Още днес ще се прибера вкъщи. Веднага щом Себастиано...
— Себастиано! — възкликна ужасено дебеланата и се хвана за сърцето. — Ако този нехранимайко има пръст в тази работа, само зло може да ни сполети!
— Себастиано! — чух развълнуван глас да идва от стълбите, които се намираха в задната част на стаята и водеха нагоре. Миг по-късно по тях слезе едно момиче и се спря пред нас с въпросително изражение на лицето. Най-вероятно това беше нахалното момиче.
Ако тя наистина ядеше и последния залък на дебеланата, то нищо не й се лепеше. Под нощницата беше нежна като елф.
Разочарование се изписа върху лицето й, когато видя, че Себастиано не беше с нас. Обърна се към Барт.
— Къде е той? Защо не дойде с теб? — Тогава ме погледна. — Коя е тя? Какво прави тук?
— Тя беше... отхвърлена и сега е без дом.
— Искаш да кажеш, подобно на мен?
— Може да се каже.
— Ооо! — Очите на момичето станаха кръгли като топчета.
— Един момент — казах аз. — Искаш да кажеш, че със Себастиано ти също си... И ти ли си мислиш, че си...
Исках да кажа „пътувала във времето“, но от устата ми не излезе дори подменена дума. Пробвах още няколко пъти, но нищо не постигнах, само това, че стоях като няма с отворена уста.
— Небето да се смили над нас — каза дебеланата. — Страда от същото като Клариса! Как да се сложи край на всичко това!
— Аз ще се погрижа за нея — рече момичето и хвърли на Барт един пронизващ поглед. — При едно условие, Бартоломео.
Той въздъхна, знаеше, че го изнудва.
— И какво е то?
— Себастиано да дойде тук, и то още утре сутринта.
Барт въздъхна отново.
— Ще дам най-доброто от себе си.
— Тогава се погрижи най-доброто да е достатъчно добро. — Изведнъж момичето се обърна към мен. — Ти как се казваш?
— Ана — отвърнах изненадано.
— Мислех, че името ти е Хана — каза неодобрително Барт.
Не му отговорих. Някой, който бе толкова пестелив с даването на информация като него, не трябваше да се оплаква само заради една-единствена буква разлика.
Обърнах се към момичето:
— Благодаря ти за отзивчивостта. Но не мисля, че трябва да се грижиш за мен, защото всъщност това е само един вид халюцинация...
Тя ме прекъсна.
— Аз съм Клариса. Съдбата ни направи сестри. Добре дошла в новия ти дом. Ела с мен горе и ще ти покажа нашата стаичка.
Не можеше и дума да става за това. Хванах Барт за ръкава, когато той понечи да си ходи. За халюцинация го почувствах обезпокоително истински.
— В никакъв случай не ме оставяй тук! Искам да се прибера вкъщи!
Клариса се намеси:
— И аз искам. От доста дълго време. Но какво от това?
Дебелата жената стана нетърпелива.
— Престанете с разправиите! Ще събудите Джакопо! А сега вземи новото нахално момиче в стаята си и се погрижи за тишина, че да могат почтените хора да продължат да спят! — Тя се обърна към стълбите и се качи нагоре. Стъпалата скърцаха жално под тежестта й.
Барт освободи ръкава си от моята ръка и се обърна да си ходи.
Аз все още нямах намерение да остана тук. Бързо се изпречих на пътя му.
— Трябва да ме вземеш със себе си! Заведи ме при Себастиано!
— И дума да не става. — Тонът му не търпеше възражение. — Тази вечер ще бъдеш само една допълнителна опасност за него!
Нямах представа какво имаше предвид, но изражението му ми подсказа, че възражението е безполезно. Бях толкова объркана, че го оставих да ме избута настрани. Той изчезна в тъмнината, без да се сбогува, а на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам нагоре Клариса.