Стаичката беше мъничка, едва малко по-голяма от леглото, разположено в нея.
— Това твоето легло ли е? — попитах любезно.
— Вече е и твое — каза Клариса.
Исках да предложа да спя на дивана, но след това ми стана ясно, че такова нещо със сигурност нямаше. Не и в тази стая. Като мебели до леглото имаше сандък за дрехи, едно ниско столче и маса, върху която лежаха няколко вещи за лична хигиена: гребен, малко огледалце и купичка с нещо изтъркано, за което предположих, че е сапун.
А под масата имаше... Наложи ми се да погледна два пъти, но наистина това беше гърне. Освен недоумение, гледката предизвика още нещо у мен — изведнъж осъзнах, че отчаяно се нуждаех от тоалетна. Можеше ли това човек да си го въобрази?
— Мислиш, че си въобразяваш всичко, нали? — попита Клариса.
Кимнах с изненада.
— Това си мислех и аз в началото.
— Това ще рече...
— Не е сън. И не е халюцинация. Всичко това е реално. Един реален свят. Истинското минало. И няма връщане назад, поне за мен.
Изведнъж ми стана много лошо и за малко щях да използвам гърнето, за да повърна в него. Но къркоренето на червата ми надмина желанието ми за повръщане. За съжаление, в стресови ситуации бях склонна да получавам разстройство. Трябваше да отида до тоалетната, и то веднага.
Прокашлях се.
— Има ли тоалетна в къщата?
Тоест исках да кажа „тоалетна“, но произнесох „нужник“.
— Ще те заведа, така следващият път ще знаеш къде е — каза Клариса. Тя мина напред със свещта и аз я последвах. Голямата стая на приземния етаж, която не разгледах подробно при пристигането ми, беше разделена по средата с тезгях, на който бяха наредени най-различни предмети. Видях везна, хартия и перо за писане и свещник. По стените имаше рафтове до тавана, на които бяха наредени чаши, буркани и глинени съдове с всякакви размери, а до тях чували, кутии и други джунджурии. От една от гредите на тавана висяха сушени растения.
— Това магазин за подправки ли е?
— За билки — обясни Клариса. — Това е магазинът на Матилда. Аз съм нейна помощничка. — После отвори една врата, която водеше в стая с нисък, изцапан със сажди таван. — Нашата кухня.
В единия ъгъл видях тухлено огнище, над което се полюшваше гърне, захванато за верига. До него на стената имаше подобаваща посуда. По средата на стаята имаше маса с няколко стола около нея. Стаята беше уютна, въпреки че всичко беше толкова примитивно.
През една друга врата Клариса ме отведе навън. На светлината на свещта видях двор, чиито стени бяха покрити с бръшлян. От едната страна имаше барака за дърва, а до нея малка постройка.
— Нужникът — каза Клариса, сочейки постройката, и ми подаде учтиво свещта.
Влязох вътре и веднага съжалих. Смърдеше отвратително и ми напомни за историите на баба от нейното детство, които разказваше на всеки семеен празник. Една от тях беше за селския нужник, с който бе отраснала. Не пропускаше да спомене, че до ден днешен си спомня вонята, сякаш й беше останала в носа. Сега знаех какво е имала предвид. И освен това вече със сигурност знаех, че наистина се намирам в миналото. Дори и най-развихреното подсъзнание не можеше да измисли такъв зверски мирис при гледката на една широка дървена греда с дупка по средата, голяма колкото задник.
Това буквално ме довърши. Връхлетя ме най-страшното разстройство на всички времена. Бързо поставих свещта на земята, вдигнах дрехите си нагоре, размахах с ръка, за да изгоня няколко тлъсти мухи, и клекнах над ужасно вонящата дупка. Оставаше ми само да се надявам, че ще се върна в моето време преди следващото ми ходене до тоалетна, дори и само защото никъде не видях тоалетна хартия. Имаше само една дървена купа, а в нея листа от някакво растение. Изглеждаха меки и в крайна сметка използвах тях.
— Можеш да ме питаш за всичко — каза Клариса, когато отново излязох навън. — Но трябва да говорим тихо. Не можем да произнасяме думите, когато някой непросветен ни слуша. Това е един вид бариера, която не може да се преодолее.
Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да преодолея задушаването.
— В коя година се намираме? — попитах след това.
— Хиляда четиристотин деветдесет и девета.
— Божичко! — прошепнах шокирана.
— Аз идвам от хиляда седемстотин деветдесет и трета. А ти?
Исках да й кажа, но не се получи. Безпомощно погледнах Клариса, която поклати глава от отчаяние.
— Ти идваш от моето бъдеще, затова не можеш да я произнесеш. Няма нужда да се опитваш. Всичко, което искаш да ми разкажеш за твоето време, ще заседне на гърлото ти. Кой е майчиният ти език?